Събития

28.06.2024

ПРИКАЗКА ЗА САКАР ПЛАНИНА

ДОКЛАД

Във връзка с пороучване на движимото културно наследство в селата Орешник, Мрамор, Устрем, Радовец, Срем, Синапово, Орлов зол, Хлябово, общ.Тополовград,обл.Хадсково по проект„Красота, Дух и Традиции – Етнодемографско изследване и представяне на движимо културно наследство на осем селища от Сакар планина и долното дясно поречие на р.Тунджа” е реализиран с подкрепа на Министерството на Културата на Република България по обявена конкурсна сесия за целево финансиране на проекти в областта на движимото културно наследство, музеите и художествените галерии.

Тема 2: Дейности по представяне на движимото Културно наследство в музеите и художествените галерии, по договор № PД I 1-06-1355 /15.12.2023 r.

Културното наследство е съвкупност от Дух и Материя завещани във Времето. Културното наследство е трезор, богатството на всяка нация.

Нематериалното и материалното недвижимо и движимо наследство като съвкупност от културни ценности са носители на историческа памет, национална идентичност, гордост, уважение и признателност те имат безценна научна и културна стойност.

Недвижимото куртурно наследство, Движимото културно наследство и Нематериалното културно наследство са взаимосвързани, представящи и оформящи обща етнокартина на дадена територия и народ.

Те са История, Дух и Култура.

Духът въплатен в материя е културното наследство.

Движимите културни ценности:

Движими културни ценности са всички материални културни ценности, включително и под вода, които не са закрепени трайно към земята и чиято значимост не се променя в зависимост от местонахождението им.

Класификацията на движимите културни ценности се извършва въз основа на: принадлежност към определен исторически период – праисторически, антични, средновековни, възрожденски, от ново и най-ново време, научна и културна област, към която се отнасят:

археологически: движими вещи, открити в земята, на повърхността ѝ или под водата и свидетелстващи за епохи и цивилизации, които са обект на археологията;
етнографски: движими вещи, които са свидетелства за начина на живот и работа, традициите, обичаите, обредите, вярванията и занаятите и дават възможност да се проучат етническите характеристики и промените в материалната и нематериалната култура;
исторически: движими вещи, свързани с исторически събития и с живота и дейността на изтъкнати личности;
художествени: произведения на изобразителните изкуства във всичките им техники и разновидности, включително образци на филателията
природни:образциот флората, фауната, палеонтоложки и минерални образувания
технически: произведения на техническата култура
архивни: документи с културно и научно значение, независимо от времето, мястото, носителя и техниката на създаването им;
книжовни: ръкописни културни ценности до края на 18 век, старопечатни редки и ценни издания, които притежават научна, културна, полиграфическа или библиографска стойност;
литературни: документални и веществени културни ценности, свързани с цялостната история на литературата.

Защо е важно да опазваме материалното и нематериалното културно наследство? Защото те са визитна картичка, идентификакатор, визия, доктрина, гордост, уважение, памет, път, бъдеще …

„КРАСОТА, ДУХ И ТРАДИЦИИ” - Етнодемографско изследване и представяне на движимо културно наследство на осем селища от Сакар планина и долното дясно поречие на р.Тунджа”.

Време, Дух, и Материя разказват приказката на Живота Тук. Тази троица е създала корена на дървото. Тя дава сили за Живота Тук. Приказката на Живота е богатство. Тя е гордост.

С настоящето изследване се потапяме в близкото минало като се стремим да съхраним частица от нашето. Това е едно докосване до душата на осем селища в Сакар планина и Долното дясно поречие на р.Тунджа, в самия край на югоизточна пригранична България: приказка за живот и работа, радости и мъки, традиции, обичаи, обреди, празници, вярвания и морал, докосване което дава възможност да се проучат и опазят местните характеристики и особености в материалната и нематериалната култура.

Второто голямо богатство на Сакар планина това са местните хора. Те са неразделна част от триадата природа, човек, приказка. Те са живата памет, за стари времена, за морен труд и жътва златна, за хора и за седенки, за щумни събори и тихи погребения, за тъжни песни и весели свирни, за вкусни гозби и тежки вина, за детски плач и звън на чанове. Те са тези които ще ви предложат непринудено гостоприемство, ще ви изпеят чудни песни, ще ви разкажат стари предания и легенди. Те, ще ви накарат да избягате от лудото съвременно ежедневие, като потопите душата си в простите, чисти и естествени неща, в звуците, багрите и уханията, във вятъра, ромона на водата и тишината на безкрая.

Хората на Сакар планина са създателите на недвижимо, на движимо и нематериално богато културно наследство. Тези които пишат приказката на Живота.

Населението на Сакар планина е чудна смесица от старо местно население и придошли българи бежанци от цяла Тракия и Егейска Македония в началото на ХХ век. Чудна човешка палитра. Със своя дух и душа те сътворили, създали и завещала шедьоври, цяла уникална галерия която оформя Сакар планина като интересна и неразделна част от България.

Когато и да дойдете в Сакар планина, било то през зимата, когато духа северняка и носи снежни парцали или през пролетта когато се носят божествените ухания на свежа природа, през лятото когато гореща мараня обвива хълмовете, или през есентта обагрила района с чудна палитра все ще откриете нещо, което да ви впечатли. Било то традиции, празници или обичаи, било то събори и чествания, домашно направени гозби, вина и ракии, вкусна селска зимнина, сладка приказка и ... има още за откриване.

Елате и се потопете в красота сътворена от Дух и Материя които разказват приказката на Живота Тук. Енергията на Духа е вечна. Духа създава съзнанието и битието. Духа е от момента на началото до момента на последното издихание. Духа създава, дава и взема.

Да разкажем за Душата на хората:

Празниците в района на Сакар планина са като в цяла България, но си имат и нещо свое.

Почитат се всички традиционни християнски празници но най вече Коледа и Великден.

Всеки празник си има своето място, своя красота, своя тежест и уважение.

Ще започнем приказката от Димитровден. Поговорка гласи: "Свети Димитър води зимата, а Свети Георги - лятото". Стопаните прибират ралата под стрехите и подреждат дървата за огрев.От Димитровден започвали, седенки, меджии, годежите и сватбите. С него завършвал периодът, за който се наемат сезонните работници като говедари, овчари, ратаи, и става разплащането с тях. Започвало и спазаряването на работници за следващата година. На Димитровден се правят курбани и се гадае времето, има събори в с.Устрем, с.Княжево, с.Орлов дол, с.Българска поляна,с.Главан, с.Черепово, с.Овчарово.

На празника на Светите безсребърници Козма и Дамян – 1 ноември събора на с.Доситеево.

Архангеловден в селата Мрамор и Изворово се организират се събори които събират близки и гости има курбан в черквата на с.Мрамор. Традиционен панаир се провежда и в с.Браница в началото на месец ноември.

После идват многото зимни празници Куцалан /Вълчи празници/, Андреевден, Варвара, Сава, Никулден, Игнажден и така до Коледа и Нова година. Тогава по селата тръгват коледарите с песни и благопожелания във снежната, свята нощ.

В с.Устрем и с.Студена се тачи и обичаят Коледна звезда който се изпълнява от деца в селото. Към 19-20 часа те обикалят домовете, като носят украсена, светеща звезда с иконата на Св. Богородица. Пеят песни за Рождество Христово и благославят за здраве, а хората им дават кравайчета, орехи, сушени плодове и др.

В по късните часове тръгват коледарите, те обикалят домовете по селата в Сакар планина и пеят за здраве и благоденствие.

Във Святата нощ се събират фамилиите край трапезата и весело пукащите печки.

Отива си годината, а на Сурва, идват благопожеланията на малките сурвакари които стоплят душата и радват сърцето.

С настъпване на Новата година в с.Орешник Джамали огласят с хлопки и веселба селото. Джамалите са маскирани младежи, които обикалят от къща на къща да прогонват злите сили и да благославят за здраве и берекет. Облечени са в необработени овчи кожи. Изработването, шиенето на една джамала става бавно и изисква доста време и опит. На кръста на всяка джамала има колан със закачени тунчове (звънци, чанове).

Освен джамали (подобни на кукерите), в групата има момчета, преоблечени като моми, и пепелаши боядисани и облечени в черни дрехи, които носят на раменете си кожени торби с пепел, за да пръскат хората за здраве.

Идва ред на Йорданов ден /Водици/ и кръста, Ивановден, Бабин ден с женската веселба и хора, и тъй до Трифонов ден.

Трифон Зарезан в този лозарски край на България се тачи много. Във всяко населено място се празнува, често два пъти, по стар стил /1 февруари/ и по нов стил /14 февруари/. На 1 февруари в лозята край Тополовград се прави празничен водосвет, зарязват се лозята, следва веселба и конкурса за най-добро домашно вино от района. Веселби, песни и хора огласят цялата Сакар планина на този почитан празник.

Следват Заговезни с огньовите, блеснали по хълмовете на Сакар планина, със светлите искри от стрелите в тъмната нощ, със вземане на прошка, със завъртяната халва.

Дойде ли първи март, знае се, че „Марта ще докара пролетта”. Вързват се мартенички за здраве и късмет, а когато видим лястовички или щъркел ги слагаме под камък. Популярен в Сакар е разказът за братята, изпили виното на баба Марта. С него местните хора обясняват променливото време през месеца.. „Баба Марта, Голям Сечко и Малък Сечко били братя и сестра. Имали общо лозе и си правели по три бъчви вино. Братята обаче и изпили виното. Че като заревала баба Марта, като се разлютила, но скоро и минало, засмяла се и казала „Като са го изпили, та мойте братя са го изпили, не са чужди, я”. Такава е тя баба Марта.

Скоро след това идват празничните кушии на Тодоровден когато мало и голямо в Тополовград и с.Орлов дол излиза да се повесели и да се порадва на бързите коне и да се посмее на магарешкия рев и нрави.

Пролетта в Сакар е божествена, цветовете са нежни, а уханията омайващи, всичко е свежо и младо, всичко от земя излиза. Празниците през пролетта отразяват събуждането на природата. Всички сили в нея благоприятни или враждебни, добри или лоши се събуждат. На Благовец пролетта вече е дошла, може да чуете кукувицата, гонят се змиите и гущерите, „Бягайте змии и гущери, днес е Благовещение”.

На Лазаров ден във всички селища от ранни зори се чуват звънките гласчета на лазарките тръгнали из селото с песни и благопожелания. Лазарките се очакват с радост. Къщата, в която са влезли лазарки, е честита през цялата година.

След Лазаров ден е Връбница /Цветница/ с върбови клонки и цветя се ходи в храма на празнична служба и водосвет за здраве

Най-големия празник през пролетта е Великден, с очакване на Възкресението Христово, с тържествения камбанен звън, с червените яйца, курабии, баници и трапези, с празнични хора при Кумньовия кавак в с.Устрем, с Калин порталин и Сурнатото хоро на хорището в с.Орешник, на Ини кория в с.Младиново, при големия Карач в с.Радовец във всяко село на хорището. На Светлия ден в с.Хлябово се прави събор.

В началото на месец май се провеждат събори в с.Капитан Петко войвода, с.Пъстрогор и с.Чернодъб.

Над село Студена в местността „Аязмото“ е изграден параклис „Живоприемни източник“, там в първия петък след Великден се прави курбан за здраве и се раздава на хората.

Гергьовден се смята за един от най-големите, тачени и хубави празници в Сакар планина през годината. Празника се свързва с плодородието, плодовитостта на домашните животни, благополучието и здравето на хората.

През май месец /19 май/ се е провеждал и големия за Сакар планина панаир на Мая баир /близо до разклона Голямата Звезда/. Той е бил традиционен панаир за Сакар планина още от турското робство. Според легендата всяка година на този ден на мястото идвал елен, който бил принасян в жертва. Като домакини на панаира са били жителите на селата Черепово, Българска поляна, Дрипчево, Изворово. Панаира събилрал хора предимно от високата част на Сакар планина от Хлябово, Младиново, Браница, Главан, Оряхово, Дервиш могила. За съжаление традицията постепенно е била прекъсната след 1946г.

На Свети Константин и Елена се прави се курбан при църквата в с.Радовец.

На 24 май се провежда събор в с.Планиново и с.Мустрак.

На Спасов ден /Възнесение господне/ се прави курбан при параклиса „Св. Спас” над Тополовград, молебен в с.Чукарово, тогава са съборите на селата Срем, Равна гора, Момково.

На втори юни е събора в с.Радовец. В началото на месец юни се провеждат събори в с.Младиново и в с.Райкова могила

Пролетта в района е красива и омайна, но кратка. Под жаркото южно слънце всичко бързо пожълтява и изсъхва. Зеленеят се само тютюневите нивички, малките лозя, дивите круши, дъбовите кории, и зелените ивици край Тунджа и Марица извили се като някои змии. Живота през лятото в Сакар започва още призори, по хладното, когато вече се чува звъна на колелетата от каручките и гълчавата хората, тръгнали да напълнят кошовете с тютюн, да накосят сено за зимата, да полеят някоя малка бахча, и бърза да приключи преди да е започнала жегата.

Наближава жътва и големия празник Света Троица, храмов празник на манастира „Света Троица” и най-големия народен събор в Сакар планина. Събора има дълга и интересна история. Повече от две столетия при тази християнска обител се сбират хора от различни краища да почитат Светата Троица. Събора при манастира е два дни с веселби, надпявания, борби. Събира се мало и голямо от Сакар планина, долината на Тунджа, пък и от цяла България.

На деня на Свети дух ден след Света троица отново се събират поклонници в манастира „Св.Троица”, в с.Черепово правят курбан.

Идва магическия и лечебен Еньов ден, докосваме се до майката Природа и нейните рожби. На този свят ден се бере от чудните сакарски билки и се гадае за здраве и бъдеще.

Лятото е в разгара си, мараня е обвила нагорещената земя, всичко се бе изпокрило по сянките и се чуват само жужащите цикади, слънцето пече, ли пече, нито едно облаче не се вижда по синьото небе, сушата е напукала жадната земя. В този горещ край на България характерни за летния сезон са молебените за дъжд и празника пеперуда.

На празника на Светите равноапостоли Петър и Павел се прави курбан при манастира Св.Троица, има събор в с.Георги Добрево.

На летния Св Атанасий по време на жътва старите хора са думали: “Атанас дойде и лятото дойде!” били извършвани ритуално-магически действия за дъжд и берекет. Обичаят се наричала още кокоша църква, в дома се правил обреден хляб и се коли черна кокошка.

А по време на горещниците на Св. Марина се прави курбан при параклиса «Св.Марина» в с.Сакарци.

В края на месец юли се провежда традиционния панаир в с.Левка.

Голям празник за района е денят на Свети Пророк Илия, който носи дъжда и градушките, като започне да гърми се казва «На Свети Илия каруците минават». На този ден .се правят курбани при църквите «Св. Пророк Илия» в Тополовград, в местн. Юрта на Рускова черква при с.Хлябово, местн.Илята при с.Левка, в с.Черепово. На този ден са панаирите в селата Синапово и Студена.

На Свети Пантелеймон изцелител се правят курбани при аязмото на с.Левка и при скалната църква при с.Михалич.

Успение Богородично или Голяма Богородица е един от най-тачените празници в Сакар планина. Почита се и се моли Света Богородица да пази и помага, в храмовете има служба, правят се много курбани, има традиция да се обещават индивидуални курбани за Богородица.

В с.Дрипчево през месец август /19-21/ се прави курбан като спомен от спасяването на селото от големия пожар в Сакар през 1999г.

На 28 август ден преди празника Секновение в с. Щит има събор.

В началото на месец септември има събор в с.Срем а на Кръстов ден е традиционния панаир в Свиленград.

На Петков ден 14 октомври се правят курбани в с.Орешник и при църквата «Св. Петка» североизточно от Тополовград, в с.Доброселец има събор. В с.Оряхово на Петков ден/по стар стил/27. октомври се провежда съборв чест на Света Петка – покровителка на селото.

Пътуването из празниците на района ще завършим през есента. Есенчово време, полето постепенно опустява. Запъплят сивите гъсти мъгли от долината на Тунджа и Марица. Вятърът издухва и последните листа от дивите круши. Дъждовните капки по цели дни барабанят по покривите. Всичко притихва, дори и гаргите, свили се на сушина забравят да грачат.

В района на Сакар планина населението отдава своята почит и преклонение пред природните сили и феномени. Има много местности, извори, скали за които има предания, легенди и вярвания, които се тачат и се вярва в техните божествени енергийни сили, които помагат на човека в трудни моменти. Тези места са се превърнали в традиционни места за посещение.

Вярата в силата на изворната вода в района е особенно силна, почти всяко селище има в своето землище един или повече свещенни водоизточника – аязмо, които се посещават в точно определени за лечение дни. Такива са аязмото на Св. Пантелеймон при с.Левка, аязмото Дългите камъни при с.Сладун, което се посещава на Св. Дух. Над с.Студена се намира аязмо при което е изграден параклис „Живоприемни източник“, на който в първия петък след Великден се прави курбан за здраве.

Водата която капе в скалната църква при с. Михалич се смята за лековита, и се посещава от болни хора, които преспиват там в ноща срещу петъка след Велик ден – Лятната Св. Петка и в неделята след Св.Троица. От свода на скалната църква «Вехтата църква» над манастира «Света Троица», от време на време капе вода която се смята за лековита. По време на празници тук са идвали хора от близо и далеч, за да се измият с вода и да получат изцеление. В петъка след Великден и жителите на село Хлябово посещавали бабино Добрино кладенче и си мият очите и лицата за здраве.

За с.Радовец, Филипово и Присадец лечебен е извора Солената вода до сами границата с Турция над коритото на р.Тунджа. Там болни са ходили вечерта срещу Спасовден. Всеки си издълбавал дупка /плитък трап/, опалвал я с огън, нареждал слама, сено или млади клони в нея и постилали върху тях черга. Преспивало се там една нощ и на сутринта се измивали с вода от извора и се оставяли монети. След това завързвали конец от дрехата на близък храст или дърво.

За лековити се смятат и изворите Топлика край с.Устрем, от който на Богоявление се налива «кръстена» вода. В с.Рогозиново на Свети четирсет мъченици се ходило в местн.Кутелката, където има скални образувания, всеки се провира през тях, и след това се мие за здраве с вода събрана в скална кухина. За лековита се смята и водата на Баба Добра/Мурговата чешма северно от с.Сакарци. При Господьовата стъпка в скалите над с.Георги Добрево се събира вода която се смята за лековита и с нея се мият от Великден до Гергьовден. А наоколо се закача конец от дрехата /нишан/.

Естествените скални образувания в Сакар планина се радват на особенна почит от местното население. Канарите, които имат дупка, през която хората могат да се провират, се смятат за лековити.

Мегалитите и скалните култови места тук са концентрирани най-много от цяла югоизточна Европа, в тях са съзранени енергии и забравени знания от стари времена. Със своите сили те лекуват тяло и дух целоживотно.

Дъждовната вода, която се събира в скалните кухини, според местното население също крие необикновенна лечебна магическа сила. Такива известни места са Дупни камък в околността на с.Дервиш могила, местността Гайдарджи байр край с.Левка, местн. «Кутела» източно от с.Рогозиново.

В природата местното население вярва че съществуват добри /благоословени и полезни/ и лоши /прокълнати, вредни/ растения и животни. Почитат се стари вековни дървета бряст /карач/, дъб /меше и цер/, топола /кавак/, плодни дръвчета – ябълка, дрян, слива, круща, дяля, черница, храстите – шипка, глог, карачилия, къпина. Известни в с.Черепово са «Гурльовите дъбици» в североизточния край на селото, под които дъбове се провеждали празници и ритуали. Североизточно от с.Коларово се намира оксенова /ясен/ горичка, която е тачена от местното население, в миналото в нея се извършвали ритуали и празници. При Зотевите оксени в землището на с.Дрипчево на Голяма Богородица /стар стил 28 август / се е правил курбан.

Лековити билки се берат от Гергьовден до Спасовден и задължително на Еньовден.

С бодлив храст Карачалия, Драка, Христов трън все още се обграждат дворове и градини в много от селата в района. за да се предпазят от вампири, талъсъми и магии.

Към добрите и благословени дървета спадат и дрянът, маслината и лавровото дърво /дафината/. Повсеместно дрянът се приема като символ на здраве и якост. Дрянови пънки се поставят в баницата срещу Нова година и се наричат за благоденствието на домочадието и добитъка.

Според легенда от с.Мрамор, «когато Богородица родила Христос, дяволът и .откраднал детето. Той се скрил под опашката на един кон. Богородица тръгнала да го търси и по пътя срещнала върбата. Върбата скрила истината и за това била прокълната да цъфти, ама да вързва плод. Маслиовото дърво помогнало на Богородица и за това било благословено, да му се носят плодовете в черквата и да се раздават. Намерили Христос, вързали дявола и го пуснали на дъното на морето».

Според народното поверие земята е създадена от дядо Господ. Първоначално «земята и водата» били в едно – /лала/, кал, нещо като мочурище. Сетне земята започнала да хваща коричка и се отделила от водата» Така тя станала голяма и равна и за това непрекъснато се наводнявала. Била плоска като тава. Господ не знаел какво да стори и решил да се допита до всички животни и да им поиска съвет, не повикал само таралежа. Като не могли да решат какво да правят Бог изпратил пчелата да чуе какво ще каже и таралежа. А той тихичко си мърморил «Бог трябва да хване земята за пъпа и да я развърти, да я раздруса. Така ще се оразуват планините и долините». Пчелата бързо се върнала и предала чутото. За благодарност Бог я благословил да дава най-вкусното нещо на земята. А на голия до тогава таралеж подарил острите бодли , за да може да се пази от враговете си.

Народната традиция забранява убиването на гущер, тъй като се вярва че, «той носи на оня свят на умрелите вода за пиене, най-вече на онези които врът в катрана».

Населението от района нарича костенурките коруба жаба или желва. Според легенда тя е произлезла от невеста, която се засрамила /пръднала/ пред свекъра си. Седнала върху кръга за хляб и сложила нощвите /корито за месене на хляб/ върху гърба си. Помолила Господ да я превърне в животно и той е превърнал в костенурка..

Като нечисти животни се смятат козата, кокошката, невестулката, гарвана, кукумявката, местните хора изпитват страх и уважение към змиите.

Вярва се че, има змии пазителки на къщата и на нивите /мишкарки и синурници/.

В чест на вълците се празнували вълчите празници /Куцалан/ които започвали около Коледните заговезни.

За предпазване от мишките се е почитал и Мишкин ден в началото на февруари след Трифонов ден.

А щом се чуе кукувицата през пролетта се вярва, че трябва да се барне пара или хляб за да сте имотни и сити през цялата година..

Селата в Сакар палнина, малки, тихи, закътани в пазвите на планината покрай някой ручеи, или накацали по хълмовете огряни от слънцето и обрулени от вятъра, постепенно си отиват от тази земя.

Младите са се пръснали като пилци.

Като извадени очи зеят прозорците на празните къщи. Вятърът повява песента си сред руини, в които е имало и детски смях, и мирис на печен хляб, и мъжки песни, и носталгия по нещо безвъзвратно изгубено.

А всичко е толкова хубаво, чисто и спокойно. С песента на щурците, шума на гората, горещото слънце, голямата кръгла, като пита, месечина, сумрака и сенките наоколо, лая на кучето, кашлицата на самотния старец, забравен в това забравено място, и тишината и спокойствието, които обгръщат всичко.

Това е истината за днешния ден, …но има и други истини, които гъделичкат душата, за да бъдат научени. Истини пикантни и сладки, омайващи и развеселяващи, ще ги научите когато седнете на местната софра или влезете в мазето където са бъчвите, налеете кана кристално черно вино и седнете на сладка раздумка, карай пукащата печка през зимата, или под орехова сянка през лятото. Има в района много благинки, които изкушават да ги опиташ, рецепти от стари времена, рецепти дошли от Трекия и Македония, от Бяло море и Азия. Рецепти за чревоугодници и вегетарианци, рецепти за всички. Освен това всичко е гарнирано с интерени спомени, легенди вицове, песни и свирни, стари истории за баби, дядовци, войни и сватби. Народната енциклопедия на Сакар e пълна с изненади.

Кухнята на селищата в Сакар планина е много добра, по принцип си е традиционната българска кухня, но влияние оказват близоста на Турция и Гърция, има смесване и на български, средиземноморси и ориенталски рецепти, от които се е получила една смайваща мешаница, има и една голяма разлика, че тук хората готвят храната със щипка мерак..

Заповядайте поседнете, опитайте и се уверете.

Усетете неповторимия вкус наАгнешко приготвено в пещ на Гергьовско агне по сакарски. Вкусете от Планиновския кебап, Агнешката чорба, Дробсърмата, вкусния Курбан. Насладете се още на Кавръма, Кокошка с трахана, Кокошка с катми, Кокошка с кус кус, Кокошка с юфка, Пиле с булгур, Свински кебап със зеле, Гушки - постни сърми, Долми, Одрински сърмички /хапки/, Боб с булгур на тава, Манастирска чорба, Постен гювеч, Стрит черен боб, Лапад с ориз, Голо зеле, Заек по тракийски, Мусака, Триеница чорба и още и още и още ...

В Сакар се правят и вкусни баници, пити, хляб с мая от нахут, гердемски хляб в подници, сакарска месеница, наместник с джумерки, зелник, тракийски клин, карталаци, катми, гюзлемета, лангиди, кащник, катмерлии /подобно на тутманик/, трахана и др.

Не са за пропущане и домашно приготвените зимнини скътани в килера като луканки, суджуци, дядо, баба, пуска, пастърма, бахур, сирена: краве, овче, козе, сирене в мишле, ахчак, катък, масло, извара, кисело мляко все вкусни селски специалитети. Разни видове трушии, сладка, лютеници и др.

Пропуск ще бъде ако не се опита и от вкусния сакарски мед с който да подсладите билковия чай от Сакарската билкова аптека.

Откъснете си от двора вкусни зеленчуци направете си купа със свежа и богата салата, налейте си чашка ракия и се отпуснете.

Местните хора са майстори в производството на вина и ракии. А ракийката която се приготвя тук по селските казани обикновено е гроздова но се вари и плодова, голяма част от нея е доста силна - много над 40 градуса, при консумация не е необичайно в чашата да се досипе вода. На мното места в Сакар планина ракията се ароматизира с анасон, кориандър, билки и други естествени ароматизатори. Особено популярни в района са ракиите направени от сортовете грозде Мускат Отонел и Брестовица заради хубавия аромат на ракията. Вината от района на Сакар са известни. Това са по тежки червени вина от Шевка, Алжирка, Унгарка, Зайбер, Папазка и други традиционни сортове или от по-новите сортове Кабарне, Мерло, Шираз и др.

Посладете се накрая със сладък Комбус от тиква, ошав и .. петмез, Саралия, Сладка баница, Тиквеник, Рачел или други местни глезотии.

С хубавата трапеза и веселба вървят хубави приказки. За отминали времена, за събития, за юнаци, за задевки и кавги, за забравения сняг и големите жеги.

Започва се с имало едно време в наше село... нека да чуем някои от тях.

Ето какво ни разказва една стара легенда. Някога с.Козлуджа /Орешник/ не е било на това място, където е сега, а на североизток. Първите заселници избрали това място, заради малката рекичка, която течала тук и освежавала околността, Заживели си мирно и тихо. Били трудолюбиви и весели хора. Особенно хубави веселби правели през зимата, когато почти всички се прибирали в селото. В празник излизали на хорото, старите да погледат своите деца и внуци в празнична премяна, а младите – да си потропнат, да се повеселят.

Имало в селото един прочут майстор-каменар. Той вадел и дялал най-хубавите камъни и зидал най-хубавите зидове, а пък хоросан да постави, после немож го разби. Всички се възхищавали на неговото изкустно майсторство, тачили го и го уважавали. Имал той две хубави дечица-две ненагледни близначета: едното-русо синеоко момиченце, другото-стройно ергенче. Момичето пеело най-хубавите песни, а момчето било майстор на витите кръшни хора и свирело на сладкозвучен меден кавал. Близначетата били деца не само на стария майстор, те били деца на цялото село.

Но не била дълга радостта на стария майстор. Не дочакал той да се порадва на зет и снаха. Лоша орис го чакала. В селото легнала болест. И започнал тежък мор. Болните бързо повяхвали, залежавали се и свършвали. Заглъхнали песните и веселбите. Все по често над селото се извисявал горестен майчин плач. Болестта продължавала да шета. Не могли да намерят ни лек ни билки. Влязла тя и в дома на стария майстор. Първо отнела момчето. Заглъхнал завинаги меденият кавал, който веселял селото. Не минало много време, поболяло се и русото синеоко момиче. Когато то изживявало последните си дни, повикало баща си. Седнал стария майстор до болното момиче и се загледал във восъчното му личице. Мъка задушила гърлото му, но не смеел да заплаче, за да не изплаши детето.

- Татко – рекло момичето – аз съм малка, може и да греша, но струва ми се на лошо място сте направили туй пусто наше село.. Я погледни какви локви и мочурлии има край реката, колко комари бръмчат в летните вечери.

После като помълчало добавило.

- И водата мирише на тиня. А знаеш ли, татко, онова кладенче, дето лятос бяхме за камъни. Горе, хе, на високото. Да имаше сега поне една глътка вода от това кладенче, струва ми се, по-леко ще ми стане.

Нарамил бащата големия дървен бъкел и тръгнал да дири студеното кладенче. Но докато се върне, момичето изгаснало. Цялото село плакало за него. А на другия ден старите хора се събрали на съвет.

Да бягаме – рекъл някой – да отидем далеч от това проклето място!

Да бягаме, но къде? – обадил се друг. – От злото трудно ще избягаш.

Тогава най-стария козлуджанец предложил:

Да пуснем добитъка и да вървим след него. Където той спре, там ще се преселим.Добитъка има усет и знае кое място е здраво.

Още на следващата сутрин пуснали добитъка без пастир и тръгнали след него. Животните преминали реката и поели към високото. Горе в гората, пасли до обяд, а после налягали на една зелена поляна, край едно бистро изворче. Хората огледали местността и открили още един извор.

Събрали се, поприказвали и решили селото да се пресели тук. Преселването станало бързо, защото никой не искал да остане на старото място.

А когато дошли всички, изкустния майстор каменар направил две чешми, на двата извора по една. Селяните намерили и подбрали най-хубавите камъни за зидария. От каменни плочи направили и коритата, които майстора съединявал само с хоросан. При едната чешма всяка вечер се събирали да наливат менци момите и младите булки, а при другата ергените направили хубав мегдан и всяка неделя, всеки празник тук се вили най-кръшните хора.

Стария майстор не е издялал в камъка своето име, не е оставил нищо за себе си. Той просто направил едната чешма в памет на своята русокоса и синеока дъщеричка, тази чешма, при която се събирали момите и булките и техния смах, весел и безгрижен, се сливал с ромона на водата от двата чучура. Другата чешма, на хорището, направил в памет на своя едничък син. Тя е с три чучура, двата от които текат винаги, а третият чучур тече само на пролет, когато се топят снеговете, когато моми и момци излизат на хорището и извиват кръшни пролетни хора. Тогава с двата чучура запява и третия. Приглася им той с гласа на сладкозвучния меден кавал на момчето, което някога свирило тъй изкусно и веселяло цялото село.

Такава е легендата за козлуджанските чешми, които са надживели вековете, за да бъдат и днес гордостта на с.Орешник.

Много са легендите в Сакар планина които разказват за българските хайдути които бродили из планината. С най голяма почит и уважение се ползвали Вълчан войвода, Индже войвода, Христо войвода, Кара Колю.

Според предания за Кара Колю от с. Мрамор, се разказва, че баща му и сестра му веднъж в лошо време останали да спят на воденицата (Баща му или дядо му са имали воденица и къшли, семейството им не е било бедно). Турци ги проследили и нападнали. Бащата бил вързан, а малката му сестра мъчили и се гаврили с нея пред очите на бащата. Кара Колю допущайки, че може да се случи такова нещо, отишъл и заварил грозната картина. Грабнал една брадва и се нахвърлил върху турците, от които не останал никой жив. И заминал за Сакар планина при четата на Христо войвода който му бил вуйчо. След многобройни хайдушки подвизи в закрила на поробеното население от района, Кара Колю става легендарен герой, и за него запели песни. Понесла се мълва, че е неуязвим и можел да бъде улучен само от сребърен или златен куршум.

“Я дай ми, мале, пушката

и мойте дрехи юнашки,

юнашки да се облека,

юнашки да си посвирна

а че в балкана да ида,

във тая Сакар планина,

отбор юнаци да сбера

от тристамина дружина …”

Една от легендите разказва че той се оженил за една хубава мома от село Дервиш могила, за което местните чорбаджии и турци му завидяли. Често Божура била измъчвана и разпитвана от Арап Хасан да предаде Кара Колю, но тя никога не го издала. Скоро след това свирепия Арап Хасан получил подобаващо наказание, хайдутите го причакали в местността “Мечата дупка “ и наказали по хайдушки, със смърт.

Дървата в печката припукват, вън вятъра пее свойта песен, носят се на талази ситни снежинки, притъмнява. Каната с вино сгрява душата, носи се аромат на препечен хляб и гозби разни. Сладките приказки следват една след друга и стават все по весели.

На един Камиларин от Тополовград, който имал доста камили, му дошло времето да мре, да отива горе, при Свети Петър. Ама душата му не излизала. Ритал с краката, махал с ръцете, ала душата на мърдала. Мъчил се много и най-сетне казал на близките си:

- А бе, яс оти не умирам? Викайте ми аргатите да ги питам какво съм им направил!

Аргатите веднага дошли.

- А бре аргати, оти не умирам? Дали нещо съм сгрешил пред вас, дали гладни и жадни съм ви държал, дали без дрехи и цървули съм ви държал, дали платата ви е била малка? Кажете ми, оти не умирам, оти душата ми не излиза?

- А бе, чорбаджи, ние сме от всичко доволни, и от парите, и от храната, и от дрехите. За тебе лошо не можем да кажем!

- Тогава оти не умирам? – добавил умиращия камилар.

- Щом е тъй – казали аргатите, - повикай камилите и тях да попиташ.

- Викайте ги! – заповядал камиларя.

Докарали му всичките камили пред къщата – в големия двор с високата камилска врата. Дворът се изпълнил с камили, болния камилар се показал на прозореца и извикал на камилите. Те изпънали шии и загледали своя стопанин, а той заговорил.

- А бе, камили, мои животни, какво лошо сте видели от мене? Жадни ли ви държах, гладни ли ви оставих, или на път почивка не ви давах? Да не би лоши ауте /самари/ да съм ви правил и рани да сте получавали по гърбовете и гърбиците? Кажете, кажете, мои животни!

Старият льок /мъжка камила/, най-старата камила от всички, излязъл напред и отишъл под прозореца на умиращия камилар и казал:

- Чорбаджи, наш стопанино, от всичко сме доволни от тебе: ни гладни ни държа, ни жадни ни остави, из пътя и почивки ни даваше и хубави аути ни правеше, ала за едно ни е тежко и мъчно!

- За какво?

- Дето ни остави, през всичкото време, едно нищо и никакво си магаре да ни води! – отговорила старата камила.

Веселбата набира сила, както виелицата навън. Виното разлива топлина, дава настроение, разтваря душите. Всички на трапезата са вече артисти и герои. Всеки взима думата и търси поле за изява.

Палеца е министър на правосъдието. Защото, като си хванеш бълха, той ще я утрепе.

Показалеца е министър на просветата, защото показва и обяснява къде да отидеш.

Третия пръст е министър на вътрешните работи. Бабата сутрин като стане, бърка в гъза на кокошката да провери има ли яйце, да не я пусне да снесе в махалата.

Четвъртия пръст е министър на скъпоценностите – пръстените на него се носят.

Кутрето еминистър на хигиенните услуги – чисти от ухото каквото има вътре и го изкарва на вън.

Още една закачка за „Дядото на ХХI век”

Имало едно време, но не много отдавна. В една фамилия из тукашните села имали две снахи. Това станало през лятото на хармана. Лято е, младите жени носели вече къси дрехи, а на свекъра това било грозно.

Дядото казал на бабата:

Бабо, кажи им на тия булки да носят по-длъчки дрехи така.

Бабата им се помолила:

Булки, носете, мъри, по-дълги дрехи. Татко ви не е съгласен с това.

Младите булки и се озъбили:

Мамо, кажи на тате, че тва сега е ХХ век.

Бабата казала на дядото:

- Дядо, недей се мрази, бе. Булките викат, било двайсети век – така се носели къси дрехи, такава била модата.

Нищо не казал дядото.

На другата сутрин, станали, наложили хармана да вършеят- Булките като растлали снопите, се прибрали в къщата. А той дядото, карал воловете из хармана и си мърморил. Станало време да обръщат хармана. Дядото смъкнал гащите и останал чисто гол и започнал да обръща хармана.

Айде, булки, да обръщаме!

Наизлязли булките и кво да гледат – дядото чисто гол обръща хармана. Върнали се в къщи:

- Майко, майко, излез да видиш татко ка обръща хармана! Чисто гол!

Излязла бабата:

- Бре, дъртьо, а бре луд ли си! Бре, булките на щат да дойдат да обръщат! Оти така си тръгнал?

- Бабо, кажи на булките, че аз съм човек от двайсет и първи век! Затова тъй ще работя.

Това е то колелото на ВРЕМЕТО се търкаля, движи се незнайно накъде, дава, взема, смила, стрива, мачка и продължава безмълвно и безкрайно..,

Идва ред да се отвори и торбата с песните, кои тежки и тъжни, кои весели и закачливи, песни за хора и събития, песни за юнаци и хубавици, песни за мъка и радост, песни за красивото и грозното, песни за този свят в който живеем.

Появява се от нейде и стария гайдар, гайдата засвирва ситно, ситно хора и ръченици, да се отвори душата и да заиграт краката,

Колко му трябва на човек в този преходен свят, да се докосне до красотата на природата, да усети преходността на човешкото битие, да почувства добрината на обикновените земни човешки взаимоотношения, да вкуси от истинските дарове на земята. Това го има в Сакар планина, можете да се убедите сами.

А приказката ще продължава да разказва и омагьосва. Сега следва разказ за осем гнезда: „Приказка за осем гнезда в които се ражда, твори и съхранява Душа”

Тази кратка енциклопедия за традициите, обичаите, ритуалите, велбата, тъгата на хората от Сакар планина и долното зясно поречие на р.Тунджа бе допир до душата на хората които са писали приказката на живота тук. Благодарим и Господ да Ви пази и помага.Амин.

ПРИКАЗКА ЗА с.МРАМОР:

Разстояние от селото до : гр.Тополовград - 6 км, гр.Хасково - 88 км, гр.Ямбол - 63 км, гр.Бургас - 127 км, гр.Стара Загора - 88 км, гр.Пловдив - 161 км, гр.София - 311 км.

Надморската височина на с.Мрамор е от 180 до 250м.

Землището на с.Мрамор граничи със землищата на: югоизток с.Устрем, на север с.Капитан Петко войвода, на запад с.Орешник, на югозапад Тополовград, на юг Планиново.

Кратка приказка за извървяния път на с.Мрамор:

Останки от праисторическо селище са открити в местността “Блатото” на 3 км източно от село Мрамор. Неолитното селище е имало и своя по-късен живот през бронзовата епоха, античността и средновековието. Тук са намирани кюпове с изгнило просо и корубести златни Византийски монети и др.

В землището на с. Мрамор долмени и останки от тях има описани в следните местности: - „Вратата“, „Агнилото“, „Месечината“, „Стоките“, „Цвятница“, „Богов кладенец“, „Дюнлюкът“, „Богданов вир“, „Осенова каба“ и „Пейчово къшлище“ като общият им брой е 10. Фрагменти от долмени се наблюдават и в местн. „Ахърите“ на 4 км западно от селото.

Южно от с. Мрамор, в местн. „Фадаите“, има множество малки пещери и скални ниши, които може да са били използвани за скални монашески убежища през средновековието от монаси отшелници.

Интересни, но непроучени, обекти и карстови образувания има в района около варовиковото плато Дрънчи дупка.

В землището на с. Мрамор, в местността “Агнилото” са запазени следи от тракийско селище, на 1.5 км югоизточно от селото.

Крепостно-охранително съоръжение има в местността “Калето” с надморска височина: 253 m и координати: 42°01’56” С.Ш. и 26°24’28” И.Д. Намира се на 4 км югоизточно от селото, там където се събират Новоселската река със Здравчевското дере. Крепостта е била използвана като отбранително съоръжение и през средновековието.

Голям некропол, вероятно от римската епоха и по- късно от средновековието, се намира в близост до крепостта в местността “Ванчови гробчета”.

Голямо антично и средновековно селище, датирано от VII-V в. пр. н. е. е съществувало в местността “Чанаклий”, на границата между землищата на селата Орешник и Мрамор.

Останки от стари селища са намирани в местностите Големите казанки, Връшника, Кръста и Плочите.

Останки от древни варници, рударски пещи и антични гробове има в местностите Косчина поляна, Гола могила, Герена.

Живота в землището на с.Мрамор не спирал своя ход, имало добро, имало и лошо, имало и глад, имало и мор, имало зор, но пътеката продължила със следващите моменти живот, продължава и днес….

Село Мрамор последователно носило имената Данишменд пънар и Еникьой, като през 1651 г. е било населявано от 49 християнски семейства.

Първоначално според предание селище е съществувало в местността „Блатото“, където има останки от антично селище.

Зидове от църква са били открити в местн. „Черковището“, а наблизо все още личат останки от стария римски път, преминаващ по десния бряг на р.Тунджа.

Селото е било споменато за пръв път като дервенджийско, заедно с с.Устрем, в два фермана, единият от които от 1595г., когато тук са били преселени българи от Охридско, Преспанско и Корчанско, да охраняват пътя и теснините покрай р.Тунджа.

По-късно, поради чести нападения над селото, част от жителите му се преселили в местн. „Юртищата“, близо до мах. „Дилдимови къщи“, като основали ново дервенджийско селище Еникьой.

Според предание заради кърджалийски нападения една част от жителите на съществуващото наблизо с. Бинкьой се спуснали по течението на р.Тунджа на юг. Някои се заселили в с.Устрем, а други основали селата Хаджикьой /бившо с.Благунци/ и Еникьой в Одринско.

По време на кърджалийските размирици с. Еникьой в местн. „Юртищата“ било опожарено и разграбено, а жителите му, които се спасили водени от Мичо Калъчев, се заселили на сегашното място, като за трети път възстановили селото. По- късно в селото дошли преселници от с.Дервиш могила, с. Дрипчево и с. Главан. Стари родове от заселниците били Будаците и Богданови, Чакръкови, Панайотови, Пиргови, Петрушеви, Калъчеви, Гергьови, Катраникови, Гогови, Драгоманови, Мичови, Пандърови и други.

Наоколо са действали много български хайдушки чети - на Христо войвода, Кара Колю, Даглъ Стоян, Кара Танас и други.

Основно занимание на населението било животновъдството. В началото на ХIХ век в селото имало 5 дюкяна, 3 мелници и не малък брой занаятчии. Училище в селото било открито през 1860 г., а църквата “Арахангел Михаил” била построена през 1872 г.

След Руско-турската война1877-1878г. и Берлинският конгрес с.Еникьой останало в пределите на Източна Румелия, Сливенски окръг, Каваклийска околия и се наричало вече Ново село.

През 1901 г. след административна реформа и закриване на Сливенски окръг и околия Кавакли /Тополовград/, селото преминало към околия Казълъгач /Елхово/ и окръг Бургас.

На 20 януари 1925 г. в селото било създадено читалище “Пробуда”, активно участие в неговата дейност взимали: Димитър Янев, Михаил Попов, Александър Станев, свещеник Михаил Николов, учителите Пенчо и Денка Дянкови, Любен Михайлов, Блага Любенова и други.

През 30-те и 40-те години на ХХ век жителите на селото се занимавали предимно с животновъдство, отглеждали се много овце и кози. По-големи стопани били Михаил Пайтаков, Станю Грудев и други. Занаятчии по това време били Яни Челебиев, Иван Атанасов, Недялко Попов, Борис Великов, Христо Демирев, Стамо Коюмджиев и други. Кафенета и кръчми имали: Стамо Стамов, Недялко Ганев, Никола Дуков. Воденици имали фамилиите: Куртеви, Теленчови, Катраникови, Чакръкови, Чалъкови, тухларна имал Михаил Дулата.

През 1945 г. с.Новосело отново влязло в състава на възстановената Тополовградска околия.

През 1950 г. на 11 януари с указ 3 на МС с.Ново село било преименувано в Мрамор.

През 50-те и 60-те години на миналия век селото било електрифицирано, водоснабдено и благоустроено, изградени били обшествени и стопански сгради. През 1968 г. започнало разработване на мраморните залежи в района. Разработени били кариери, изграден бил и цех за преработване на добития мрамор.

Селото не било засегнато много силно от изселническата вълна, обхванала района на Сакар планина през 60-те и 70-те години на ХХ век, защото хората от селото имали работа в мраморните кариери, мина “Устрем”, Марица-Изток, Тополовград и земеделското стопанство.

През 80-те години с.Мрамор било включено в 22 постановление на ЦК на БКП /1982г./ и 60 постановление на МС от1984г. за ускорено развитие на Странджа-Сакар и пограничните райони.

В наши дни в с.Мрамор живеят 255 жители, по-голямата част от които в надтрудоспособна възраст. Населението се занимава предимно с дребно земеделие и животновъдство.

В селото има кметство, читалище, населението се обслужва и от няколко малки магазина, кафенета и кръчми. С.Мрамор е свързано с шосета със с.Орешник, с.Капитан Петко войвода, с.Устрем, с.Срем, близкия манастир “Св. Троица”, има шосе и до бившата кариера за добив на мрамор.

От с. Мрамор могат да се предприемат излети към красивите и каньоновидни долини на реките Новоселска и Здравчевско дере, да се посети карстовото плато Дрънчи дупка, да се влезе в най-голямата пещера на Сакар планина „Бабини бозки“. При разходките е добре да имате местен водач.

А сега да разкажем за красивата душевна магия на село Мрамор, впечатляваща картина в която е съхранена красота от опазени стари корени, пъстра палитра на цветове, символи и шевици, омая от вкусове, силна вяра и дух.

Тази магия е съхранявана, опазвана, претворявана, предавана.

Женското облекло на с.Мрамор: Сукмана е душа претворена в материя.

Всяка мома и невеста по своемо е своеобразен художник с игла и конец върху своя сукман, тя „рисува“ изразява духа си и себе си.

Носията е един от най-характерните елементи от българската народна култура. Дрехата си има свое послание в която е вплетен определен душевен код. В миналото специфични детайли от облеклото са давали информация и за социалното и семейно положение на мъжа или жената.

Сукманът е основна женска връхна дълга дреха с туникообразна кройка и е изработен от домашно лито тъкан вълнен, черен на цвят плат.

Красиво и гъсто извезаната шевица по сукмана е магия.Богато украсен е пазвения отвор на сукмана. Тя е с форма на правоъгълник, с приблизителни размери: височина 35 см и ширина 25 см. Изработената украса на пазвата е съссимволни геометрични, растителни и животински орнаменти. Често пъти жените бродират и „магически, заклинателни знаци – кръстове, свастика, осмоъгълна звезда.

От началото на ХХ век сърмата присъства трайно в изработването като украшение на сукмана

В началото на ХХ век в долната част на сукмана се пришиват бродирани на ръка разноцветни поли, така че да изглеждат като продължение на риза, а дължината на ризата се скъсява.

Преди сукмана върху тялото се облича риза от предимно домашно тъкан памучен плат.

Върху сукмана се запасва пъстроцветен пояс. Пояса е вълнен, ошарен на ивици, жълто и черно.

Престилката е от вълна предимно червена, ръчно тъкана, украсена с различни орнаменти, отдолу има ресни позъпкано с различен конец.

Красотата на костюма се допълва от различни метални и мънистени накити: пафти, гривни, сребърен кръст, бабук, нагръдници, кордони, обеци, които се носят предимно на празник само от сгодени и омъжени жени.

Връхни дрехи в традиционната сукманена носия на с.Мрамор са черни къси елечета.

Жените се забраждат с памучна забрадка/хаджийски чумбери в различни цветове, предимно червени, сини и зелени с множество растителни орнаменти.

Възрастните жени и тези които желеят са носили черни чумбери,

На краката обували плетени вълнени или памучни чорапи/черни до коляното, по-късно се изроботвали дълбоки терлици стигащи до глезена, или калцуни.

Обували цървули изработени от свинска или волска кожа, при работа слагали и дървениналъми. Кондури (обувки) и терлици, обували върху различно оцветени, ръчно плетени чорапи.

В носията на с.Мрамор има и някои различия. Те се определят предимно от възрастта на жените.

Връхна зимна женска дреха в с.Мрамор е бил Клашника, дълга вълнена връхна дреха без ръкави, предимно черен.

Друга зимна връхна дреха е бил Куталака също връхна вълнена дреха но със ръкави, стигал под кръста, с кожички по краищата и гайтани за украса.

Мъжката носия е традиционната за целия Сакар.

Комплекта мъжка носия включва: вълнени потури от шаяк, кафяви или черни, украсени с гайтани.

Риза памучна, бяла.

Пояс вълнен, червен и шарен, широк, дълъг, накрая със ресни.

Отдолу за предпазване на краката навивали навуща, завързани с черни върви.

Обували свински или волски цървули.

На главата калпак, вълнен, черен.

Връхни дрехи на комплекта били елек и аджамка, от шаяк, черни, също украсени с гайтани.

През зимата мъжете обличали хаба от вълнен шаяк, дълга дреха с ръкави и качулка. През зимата когато извеждали животните на паша намятали ямурлуци от дебел вълнен плат или от тепана козя козина.

През активния земеделски сезон за работа се носили по старите дрехи, на главата слагали големи бели дюлбени и кърпи, за по-удобно жените и момичетата обличали фути/широки поли.

Мраморската традиционна душевна космогония продължава да разказва за Душа претворена в традиции, празници и обичаи.

Народния обреден календар бил кръговрат. Да започнем с началото Рождеството.

Рождество Христово/Коледа в Мрамор. На Бъдни вечер в очакване на Рождеството семействата се събират около трапезата и огъня в очакване на Светлия празник. В празника винаги има специално очакване и символика, които се спазват. Преди вечеря стопанина прикадява масата с храната и дома. Огъня в оджака или печката трябва да се подържа цяла вечер. Всички празнично облечени се настаняват около трапезата.Бъдни вечер е последният ден от коледните пости, по традиция на масата са подредени само постни ястия, нечетен брой. На трапедата се слагатпита илибаница с късмети, постни сърми с булгур, орехи, бадеми, плодове /пресни и сушени/, варено жито, леща, булгур, чесън, тиква, мед, вино

След полунощ из селото с песни и пожелания тръгват Коледарите, цялото село ги очаквало, те били разделени на два кола/групи, горната махала и долната махала, във всяка от групите имало магаре, който носи армаганите, краваи, орехи, храна,групите имали и котка коятотрябвало да мяучи за да и дават месце и сланинка и така през цялата свята нощ.

На Коледа на хорището е имало три дни големи хора.

На Сурва малки сурвакари сурвакали за здраве и берекет.

На Сурва се правили / Сурати вид маскарадна игра с маскирани участници облечени във стари дрехи и почернении. Задължително в шествието имало и камила – която представлява дървена конструкция накрая с две дъски за клепало. Конструкцията на Камилата е била покрита с черги. Носена е била от един или двама участника, групата допълвали булка и зет, лекар, музика и каруца за подаръците и така цял ден веселба и закачки.

Следвал Йордановден/Водици.

Бабинден е бил тачен в с.Мрамор, защото бил ден за уважение, веселба, песни, хора, закачки. В селото имало две групи, горен и долен Бабинден. Главните баби, акушерки, баба Марина и баба Павлевца били почитани и уважавани акушерки, измивали им ръцете сутринта и провеждали обичая с веселби, песни и хора.

Сирни Заговезни/Прошка. Отново се организирали маскарадни игри Кукери, в по-стари времена маскарадните игри се правили на Местни заговезни в последствие започнали да се провеждат на Сирни Заговезни.

Маскираните мъже отново били център на внимание и веселба, обикаляли селото боядисани в черно, маскирани, облечени в стари дрехи, в групата отново имало булка, поп, лекар, музика, ходили от къща на къща и навсякъде било веселба.

По традиции на Сирница в селото се правили две пашпалиги/огньове, в горната и долната махали, като се стъмнило огньовете озарявали небето, а младежите хвърляли и наричали стрели/голдуп.

На Сирни Заговезни "Без прошка не може да се заговее", иска се Прошка, дава се Прошка. По-младите обикалят по-възрастни роднини и близки – баща, майка, кумове, по-възрастни братя, сестри и близки и приятели. От тях се иска прошка и целува ръка на домакините; води се разговор в духа на следното: „Прощавай, мале, тате...“, - „Простено да ти е…”, „Господ да прощава и Светата Богородица“.

На празничната трапеза се сервират храни, приготвени от растителни, млечни и яйчени продукти: баница със сирене, варени яйца, халва с орехови ядки.

За малките деца и на младите в къщата се прави за здраве ритуала /хамкане/. На конец се завързва сварено обелено яйце или парче халва. Конецът се завърта в кръг и всеки член от семейството, главно децата, се опитват да хванат хапката с уста. Това си е преживяване за малките.

Пролетта настъпва бързо и неусетно, наближава Великия ден/Възкресението.

Седмица преди Великден са големите и обичани празници в с.Мрамор Лазаровден и Връбница. Лазаровден и Цветница са подвижни празници, всяка година те са на различен ден.

Лазаровден, или още наричан Лазарица, Лазар и Лазарска събота, е много обичан празник в Сакар планина, свързан с настъпването на пролетта, със събуждането на природата, но също и с надеждите на хората за плодородие, богата реколта и задомяване на момите. Момите, са най-важните участници в този стар обичай – лазаруването.

Лазаруването е много важно за всяка млада мома, тъй като девойка, която не е лазарувала не може да се момее, или, иначе казано, не може да стане невеста, булка, канона на традицията.

Подготовката за Лазаровден започва много рано, още след Тодоровден.

Момите се събират и под ръководството на по-големи момичета, които вече са лазарували, или майки и други близки роднини да разучават лазарските песни и танци.

Рано сутринта на Лазаровден, закичени със венчета свежи цветя и пременени в нови носии, девойките тръгват из селото. Те обикалят къщите и пеят песни за всеки член на семейството – за стопанина, за стопанката, за невестата, за бебето и за възрастните. Тези песни се пеят за здраве и благоденствие в дома, както и за богата реколта и многоброен добитък. Пеят се песни и за момите в този дом, дето им предстои да се задомят. Докато една част от момите пеят, други танцуват хоро. Вярва се, че дом, през който са минали лазарки, го очакват благодат и здраве. След като изпеят песните, стопанката ги дарява с брашно, яйца, ошаф и други дарове, а те продължават към следваща къща и така обикалят цялото село.

Следващият ден неделя е Връбница /Цветница/ лазарките отива в дома на кумата пеейки специална песен и там се веселят.

От Връбница до Великден момите говеят – не говорят на кумата, ако я видят. Едва на Великден всички девойки, които са лазарували отиват у дома на кумата с дарове – кукли обреден хляб, червено яйце и подарък за нея, целуват й ръка. В дома и се сервира булгур и зеле, боб със зеле, сладка баница. След това се веселят и пеят песни.

По ранни години в с.Мрамор е имало две лазарски групи, по късно една група, а празника много се почита, уважава и продължава.

Великден/Възкресение Христово е най-големият, най-светлият празник за православните християни. Празникът е подвижен и се чества в неделния ден на Страстната седмица, чието начало се поставя от първото пролетно пълнолуние.

Страстната седмица е последната седмица на Великия пост. Всеки ден от нея се нарича Велик – Велики понеделник, Велики вторник и т.н. Тази седмица завършва с Великден.

Според народната традиция Великден отбелязва възкръсването на природата за нов живот, победата на пролетта над зимата.

В първите дни на Страстната седмица се прави почистване на дома в очакване на празника. На Велика сряда жените не работят женска работа, т.е. не шият, не тъкат и т.н. На Велики четвъртък, по традиция, се боядисват великденските яйца, като първото задължително е червено, символизиращо възкресението и кръвта на Исус. Най-възрастната жена в семейството боядисва първото яйце и прави кръстен знак на челата на децата и натрива бузките им, за да са здрави и румени през цялата година. След това яйцето се слага пред домашната икона или на специално място някъде в дом. Така се пази до следващия Великден, когато се чупи и по него се гадае за бъдещето на дома. На Велика Събота също се боядисват яйца.

На Великден се ходи на църква, борят се яйца, хапват се курабии, носи се дар на Кръстника, плешка, сирене, чесън, вият се хора на хорището.

В началото на месец май е големият пролетен празник Гергьовден който бележи началото на лятото и новата стопанска година. Празникът е свързан със събуждането на природата.

Традиция за Гергьовден е на трапезата да има агнешко месо, агнешка дроб-сърма, баница, пресен чесън, прясно сирене.

Ходи се на гости при Кръстника с дарове, просфоросана питка и плешка от агнето.

Интересно надпреварване в с.Мрамор се провеждало на Гергьовден. Младежите се събирали на хорището и започвали местен маратон от с.Мрамор до местността Големия Здравец около 15км. Тичали, надпреварвали се, кой първи да набере китка здравец, разбира се и да я донесе в село. За победителя имало награда.

Постепенно и неусетно Времето се търкаля по своя незнаен, безкраен път, забързани, улисани в работа минават дните, лятото неусетно е настъпило.

В Сакар планина се почита много празника Петдесетница/Светата Троица. Денят се нарича Света Троица и изразява християнската идея за единството на Бог Отец, Бог Син и Светия Дух.

Мало и голямо, младо и старо, всички се нагиздят и отиват на най-големия панаир в Сакар планина при манастира „Света Троица”. Три дни почит към Светата Троица и Светия Дух, почит, преклонение, веселби, хора, борби, задявки, срещи с близки и приятели.

Лято, много работа, от ранни зори до късно вечер по ниви, дворове и бахчи, жътва и вършитба, прибира се реколта, кипи подготовка за зимата. Лятото е върха на годината. Ако Бог се смили над реколтата и стопаните в къщата ще има мир и спокойствие. През лято бивали почитани интересни магични ритуали и обичаи.

Еньов ден/Среди лете, 24 юни, народния обичай отразява връзката му с деня на лятното слънцестоене - 22 юни, който е сред най-важните астрономически и природни преходи в годишния цикъл на Времето.

Ден за почит към силите на Природата, ден за билки, наричане, гадаене и веселба. На магичния Еньовден различните треви и билки имат най-голяма лечебна сила, особено на изгрев слънце.От набраните билки на първо място трябва да е еньовчето, жените и момите правят еньовски китки и венци, вързани с червен конец.

Еньовските китки и венци се окачват на различни места из дома и през годината ги използват за лек.

В с.Мрамор Еньовден е тачен ден.

Предния ден жени и моми се събирали рано сутрин на хорището, малко момиче с бакърче пълно с изворна вода обикаля всички и те поставят малки букетчета здравец вързани с червен конец.

Вечерта бакърчето пренощува под трендафил, сутрин по роса се ходи в гората за билки, сплитат се Еньови венци и се отива отново но хорището. Започва наричане за здраве и берекет всяка китка : „На стол седи кесия върти, да стане чорбаджия”.

Лятото е в разгара си, слънцето пече ли пече, жега, сушата мори реколтата на стопаните. Трябва дъжд за да има спасение.

През юни или юли, когато сушата вече била нетърпима в с.Мрамор правили курбан с молебен за дъжд и ритуала „Пеперуда”. За водещ на обичая „Пеперуда” било избирано детенце сираче, тъй като се вярвало, че то можело да умилостиви повече небесните сили. Облечено в бяла дълга риза окичено с венец и зеленина. Пеперудата обикаляла селото придружавано от момичета които пеели песни за дъжд, стопаните на всяка къща го ръсили и поливали ръцете с вода. Стопанката на къщата дарявала момите с брашно, яйца, боб, маз и други неща. Когато пообиколят из село, отивали на Старата чешма и на реката и там се мокрели отново, след това отивали на курбана.

Ритуал молебен за дъжд и курбан се правил на високо място южно от селото местн.”Курбана”. Прави се курбан за дъжд, жените носят хляб и съдчета за курбана. Свещенника опява курбана и прави молебен за дъжд. След молебена младите булки тичешком тръгват към старата чешма, тичат за берекет, ако едра булка стигне първа, ще е на берекет. И Господ пращал дъжд и прохлада.

Лятото е за работа но в свободното време и за игри, децата се веселели, играли на воля и на каквото повелявала традициията и тяхното въображение.

Играли момчетата на чилик, Мана Муна, орехи, гъци, топка и др. Момичетата на педи, ашици, дърпане на въже, пиленца: наредени в две колони една срещу друга и с песен: „файтона иде пая да вземем,мари моме, малка моме …” кой ще победи от двете колони… и така до тъмно, бързо в креватите, че утре отново на нивата.

През неделните дни и празници гайдата и тъпана оповестявали началото на хорото, а мраморци са големи танцьори.

Лятото отминавало, храната били прибрана. Пъстрата есен дошла с гроздобера, орането на нивите, носенето на дърва за огрев, подготовката за предстоящата зима. Така неусетно почуквал Димитровден.

В местната народна традиция годината е била разделяна на две „От Димитровден до Гергьовден и от Гергьовден до Димитровден - така групирали сезоните”.

Димитровден е бил изпълнен с гадания за предстоящата зима и година според месечината, според времето. Вярвало се, че ако на Димитровден в къщата първо влезе момче, през годината ще се раждат повече мъжки животни. Ако посетителят е добър, сръчен и имотен човек, годината ще е здрава, богата и успешна. След Димитров ден приключвала активната стопанска дейност, идвали зимните празници..

След Димитровден в селото се правили много меджии, седенки, попрелки, венчавки.

Следващият голям празник за с.Мрамор е Архангеловден, празника на църквата, празник на селото. В селото се прави събор, в църквата има служба в почит на Арахангел Михаил да закриля и пази, за здраве и берекет. Идват много близки и гости, има трапези, има хора и веселба.

Така се търкаляло Времето давало, взимало и продължавало. Въртяло се вълшебното Мраморско колело направено от местните емоции, един кръговрат от свързани в едно и делници и празници и веселби и болка и силна вяра и традиции, магия на Времето.

Преди празниците били делниците, делниците били основата на живота, а празниците били духа, емоцията и вярата в доброто. Селото си произвеждало и оцелявало благодарение на усилния труд и уменията на стопаните.

Сеело се жито, ечемик, ръж, овес, царевица. Добитото зърно се вършеело на домашния харман, всяка къща имала свой харман. Добитото и почистено зърно се смилало на хромел за булгур и брашно. Около селото имало мелници на течеща вода които обслужвали населението. Хляб се печал във всяка къща с подница и връшник или в семейна фурна за хляб и печива. В село имало и три по големи фурни.

Покрай река Новоселска имало няколко зеленчукови бахчи.В землището се сеело сусам, лук, арпаджик, тикви.

Зеленчуци, домати, пипер, зеле в селото носили и от близкото с.Дуганово.

Пчеларство било развито в тръвни /кошери/.

Плодове/имиши, предимно сливи, круши, ябълки летни, череши, мушмули от които се правило ошав. Отлеждали се орехи и бадеми.

Сладичко се добивало и от захарна тръстика отглеждана в местността Блатото, от сока на която се изварял сладък петмез на маган в близките Орешник и Устрем, а от него предимно се приготвяли сладък рачел с тиква и дюли.

Мраморци винаги са били добри лозари, обичали вино и ракия, всеки мъж си носил на пояса шишенце със цукалче за енергия и сила. Така е било.

Производството но животинска продукция завършвала, затваряла цикъла на преживяване във всеки дом.

Отлеждали се много кози, овце, също крави, волове, прасета, птици. В Сакар планина пасищно се отглеждали телета на йоз.

Отлежданите животни изхранвали селото, добитата продукция се преработвала най-рационално и ползотворно.

От добитото мляко се правело: кисело мляко, сирена, овче, краве, козе, сирене в мишле в ярешка кожа, катък, мътеница, масло.

Месото се обработвало за да бъде съхранено по дълго предимно със сол, сланината била нареждана в качета, правило се саздърма в гърне, луканки, пастърма, ребрата се завирали в зелева чорба и се оставяли на проветрение да изсъхнат, правили се вкусни баба и дядо.

Използвала се вълната за дрехи, завивки, постелки, кожите за цървули и различни земеделски сечива и принадлежности като каиши, сбруи, седла и др.

Произвеждането на тази пордукция била ежедневието на с.Мрамор. Това ежедневие и традиции създали много вкуснотии които и сега може да се опитат.

В селоМрамор имало много занаятчии, те помагали защото можели и знаели. Каквото е било нужно имало кой да реши проблема, имало зидари, дърводелци, коларо-железари, терзия, обущари, подковачи, бъчвари, имало тухлари, бръснар, мутафчия, тенекеджия, сарач, бояджия, имало акушерки баби имало и деца, имало баячки, имало лечители по народна традиция, имало учители имало училище, имало свещеници имало и вяра имало си всичко в с.Мрамор.

Реката на Живота си течала, вълнувала, кипяла забързана, минавала и продължавала. Такава е Мраморската житейска енциклопедия написана с пот, емоция душа, спомени, вяра, уважение, морал, дух, по пътя на Времето …

Приказка за с.Орешник:

Разстояние от селото до : гр.Тополовград - 3 км, гр.Хасково - 85 км, гр.Ямбол - 60 км, гр.Сливен - 82 км, гр.Бургас - 124 км, гр.Стара Загора - 85 км, гр.Пловдив - 158 км, гр.София - 308 км.

Надморска височина на с.Орешник: от 280 до 320м.

Землището на с.Орешник граничи със землищата на: запад - гр.Тополовград, на югоизток – с.Мрамор, изток – с.Капитан Петко войвода, североизток - с.Синапово.

Кратка приказка за извървяния път на с.Орешник:

Особено село е Кариез, Козлуджа, Орешник. Тук Бог дал и Бог зел. Тук има отрязани стари корени и присадени нови присадки. Времето взима и дава.

Старите кариоти, коренните жители Времето ги е пръснало. Днес в Тесалия има село Нео Кариез само от кариоти. Има кариоти в Егейска Македония и Беломорска Тракия, корена е бил отрязан, но са били пуснати нови корени, но спонена за Кариез си стои и се тачи.

Новите присадки, прогонените българи от Тракия и Македония америли тук нов подслон, бавно, мъчително но пуснали нови корени. Но Тракията и Бялото море били в душата и с душите отивали в земята.

Времето изтрива, лекува, посипва, заминава. В Орешник все още се пази духа и традицията завещана от Дервентци, Карачкьовлии, Съчанлии от всички наши, с Джамалите, Калин порталин, Джан пипер, Чьоряшко ле вишничко льо, От нея фати Ре каун …, с водата, вятъра, лозята и тъгата.

Кратка приказка за извървяния път на с.Орешник:

Удобното место и изобилието на вода са били основните фактори, които са дали основата за антропогенно присъствие в района още от дълбока древност.

На вр. „Дамкая/Адам кая“ южно от с.Орешник е имало древно култово място. На върха е съществувал древен култов комплекс, с важно местно значение. В района на върха са намирани каменни фигурки на Богинята Майка.

В землището на с. Орешник са били описани 7 долмена, които се намирали южно от селото в Сакар планина.

Останки от праистория са намирани в м. „Селище“, около селото и м. „Чанаклия“.

Останки от антични и средновековни селища има в местността “Св. Илия”, в западния край на селото, където се намират останки от сгради и църква.

На около 50-60 м югозападно от тях има некропол с каменни надгробни паметници, стари гробища.

Предание гласи, че тук е имало средновековен манастир, в землището са маркирани останки от 10-12 култови сгради, вероятно параклисчета.

Късно-антично селище е съществувало в местността “Върбите” на 1,5 км югозападно от Орешник.

В местността “Селище” на 2 км източно от селото, върху праисторическото селище е имало изградено средновековно селище.

Култови места е имало на вр. Гума, вр. Дамкая и в местн. „Куртьов егрек“. Имение е съществувало в местн. „Плакис“ над язовира. В землището има отбелязани 6 могили.

През средновековието се предполага, че селище наречено “Караис” се е намирало на 3км северно от сегашното селище в местноста “Оксена”.

Времето си изтичало монотонно и безспирно. Човеци щъкали по тази земя, кавги и веселби, детски плач и тихи ридания, земята давала и приемала, не връщала. Хора, дребни събития и житиета, прелитали като светлинки през времето, едни идвали на тази земя, други си отивали, заложен кръговрат.

Така протичала, изтичала и се търкаляла местната приказка за живота тук.

Село Козлуджа/Орешник/ е било документирано през 1558г. като част от вакъфа на имарета /благотворително заведение/ на султан Баядзид II в Одрин. За тази година се отбелязва - “село Козлуджа, споменатите неверници дошли преди повече от 10 години и се заселили в границите на с.Каваклъ от споменатия вакъф, десятъците те си дават на вакъфа“. Описани били 25 християнски домакинства, за 15 от които е пояснено че били от християнските села на вакъфа на „Йълдаръм хан Баядзид I“ в Диметока /Димотика/, които се заселили в границите на с.Каваклъ, като всичките си десятъци давали на вакъфа на Баядзид II. Хараджа /наложен паричен данък на немюсюлмани/ и испенчето /поземлено-личен данък/-на немюсюлманите в Османската империя давали на вакъфа на Йълдъръм в Димотика.

Най-вероятно селище на това место е възникнало в началото на XVI век.

През 1570г. в селището били регистрирани вече 107 християнски домакинства, 22 неженени християни, общността имала духовник. През 1596 са били регистрирани 109 християнски домакинства, 2 неженени християни, имало трима свещеници Коста, Пейо и Марко.

Още през онези години Козлуджа и Кавакли се оформили като местни християнски центрове.

Село Орешник се среща още и с имена Козлидже, а през 1672 г. Козличе. През 1651 г. селото е наброявало 131 християнски семейства. В селището е имало пътна станция /мензил/.

През ХVIII век, 1730 г., в селото имало брожение срещу събирането от турските власти на данъка джизие.

През XVIII век Козлуджа/Орешник/ се оформило като значителен православен религиозен, занаятчийски и търговски център в района.

Според редица публикации - гръцки и български - с.Орешник се споменава като центъра на общността на кариотите /население с гръцко самосъзнание/.

Кариез, Козлидже, Козлуджа, Орешник от къде е дошло името на селото, какво разправят старите истории и предания?

В землището на селото е било силно развито овощарството. На всяка нива били засаждани плодни дървета, предимно орехи. Баба Пагуна Велянова запомнила нейни близки да обират ежегодно плода на 100-120 дървета, а някои имаха и повече.

Старо известно име на селото сред местното население е било Карес, Кариас, Кариез. Най-вероятно името е с растителна основа от Орех – на гръцки каридя/καρύδι. В с.Кариез са били отглеждани много орехови дървета. На турски – Ceviz (джевиз – орех) …

Друго известно име на селото е Козлуджа [Ko΄zludja], Козлидже - старо турски/персийски - Kozlluk-koz (گردو коз - орех), на български Орешник. Местност или селище, където растат много орехови дървета.

Друго тълкуване на името на селото Козлуджа. Смята се, че на арабски Козлуджа означава „горна баня“. Може би пък наличието на много хубави извори тук, на баира и орехите да са дали основата на това име.

Още по темата, наименованието лъджа означава минерален извор, баня, Ιλιδζέ (Илидзе) от старогръцки – Минерален (топъл) извор.

Баня, на високо сред орехи, орехова баня...

Ха де, имена, времена и хора, трудно е да се пътува назад във времето.

През различни периоди на XVIII и XIX век в селото имало заселвания, стари махали са били Джелебската и Тодорова махала, които вероятно са били населени с българи.

Много народ се извървял, много съдби са минали и заминали.

През XIX век село Козлуджа /Кариез/ се споменава, че е било населено с гърци /кариоти/, особено през втората му половина.

По време на Руско-турската война 1877-1878г. във военни статистики е било отбелязано, че в село с.Козлуджа са били населени 270 къщи, в които живеели 940 българи и 450 гърци – 1446 жители /цариградски френски вестник – 1878г./.

След Берлинския конгрес селото влязло в пределите на Източна Румелия, Сливенски окръг, Каваклийска околия.

През 1884г. в селото било отбелязано, че живеели 2120 жители /българи-21, гърци-2061, турци-4 и други-34/. От посочените данни се вижда огромно увеличение на гърците в селото за 6 години от 450 – 1878г., на 2061 – 1884г., и драстично намаление на българите от 940 – 1878г. на 21 – 1884г.

Статистиката винаги нещо е куцала…, а къде е била истината, и какво е истината...!

Вярно или невярно, едно е било сигурно, село Кариез, Козлуджа, Орешник в края на XIX век и началото на новия XX век е било най-значителното селище в северен Сакар.

Историята пишела неусетно, безпристрастно своята приказка, изтривала много, времето смилало души, емоции, спомени, оставало малко писано и градено.

Човешките животи припламвали и изгасвали, мине ли им времето… А времето? То се търкаляло неусетно и безпирно, него никой не може да го спре.

Село Козлуджа било най-голямо през 1905г – 2391 жители. Било е важен търговски, занаятчийски и земеделски център в района. Около 100 са били магазинчетата, кафенетата, кръчмите и работилниците по това време. Отглеждали се много орехи, бамя, чесън, лук, лозя, дребен добитък /овце, кози/.

Спомените от онова далечно време разказват - „Каваклийци /Тополовградчани/ и жители на околните села ежедневно са посещавали Кариес , за да пазаруват, поради това че то е било търговски център. Тук силно били развити търговията и занаятчийството…. Тогава селото е брояло 420 къщи с около 500 семейства“.

Местните търговци редовно ходели на пазарите в Одрин и Цариград. В доклада на Сливенския окръжен управител 1888/89г. е било отбелязано, че козлуджанските търговци са изнасяли суха, ситна бамя чак в Румъния и Австрия.

Голямо било, оживено, културно, богато, имало е …

Разделяло се е на махали: Теодоре, Лонман махала, Атанас махала, Джелеб махала и други, отделни площади/хорища е имало около големите чешми - Трано пигади, Микро пигади, Лаци чешме, Чисмуди, Паску чешме. Чешма - Трано пигади е била с два чучура, с 14 каменни корита и едно с мраморна основа и стени от камък. Чешмата „Пасха чешме“ която се намирала близо до гробището е била с два железни чучура и 30 каменни корита.

Кариотски фамилии по това време в началото на ХХ век били: Аладжуди, Апостолуди, Барбатуди, Билуди, Битсудис, Бофуди, Бояджи, Ваклуди, Вълюруди, Въмаруди, Гавана, Гайдадуди, Гиргинуди, Готуди, Гошуди, Дамакуди, Джинитуди, Дзадзапуди, Диларуди, Диуди, Желюди, Згоруди, Кавракуди, Кайсуди, Какануди, Калайджи, Карагерлуди, Катуди, Кахуди, Кичикуди, Колуди, Конорджуди, Костуди, Манакуди, Маркуди, Михалуди, Налбант, Никуди, Павлуди, Павлюди, Панаджикуди, Пандуди, Пападимон, Парадимитрион, Паскалуди, Паскуди, Пасматуди, Попдимитров, Попдимуди, Попхриситуди, Сакаруди, Сарвануди, Сокозуди, Софис, Спикуди, Такуди, Теобануди, Терзуди, Физула, Халенуди, Хрисуди, Чаларуди, Чикуди, Щерюди, Ябануди и др.

Църквата “Св.Петка”/“Св. Параскева“ в махала „Теодоре“/Тодорова е била построена през 1840г. върху по стар параклис. Размерите на църквата са 25/15м. камбанарията е била внушителна с височина 20м. църквата има двор от 600 кв.м. Освен църквата, в селото и около него са били изградени параклиси Свети Пророк Илия, Света Дева/Панагия, Света Елена, Свети Атанасий.

Първото училище е било гръцко – било открито през 1856г. и съществувало до 1908г. Първите учители са били – Фотиядис, Ламбушиядис, Мария от Одрин, Георги Минуди, Дони Дочуди, Джаваропулос – тримата от Кавакли. Българско училище в с.Козлуджа било открито през 1907г.

Имена от стари времена на местности: Чанакли – Чомара, Далги Томба, Бжера бара, Бистерия, Хандакомени, Сакарни бара, Заргонатес, Сипуто, Пант чешме, Дивикнон, Бузуре, Стилнария, Сонглиро, Нен чаир, Бач пигади, Караян кури, Какиракия, Коиндендру, Коджа игрек, Плакис – Стилнария, Муруглис, Драс пигади, Порос, Стаус, Кориса, Исмкая, Закуад, Искорения, Потманта тахи, Кара бурну, Картал кая, Криджа и др.

След закриването през 1901г. на Сливенски окръг и Каваклийска околия, с.Козлуджа преминало към околия Казълъгач /Елхово/ и окръг Бургас до 1945г.

През 1901г. селището все още е било важен търговски, занаятчийски и земеделски център на района. Търговци били: Манол Шидеров Шюшюлуди, Андон Пашуди, Христо Павлюди, Панайот Дзадзануди, Димитро Михалуди, Георги Сакаруди, Яни Терзуди.

Магазинчета/бакалии имали: Андон поп Николов, Димо Даглюди, Ставри Сарадауди, Андон Минакуди, Шидер Минов, Павли Диуди, Мирчо Даглюди, Атанас Дигмоди, Атанас Димитров, Нико поп Димов, Христо Янакев, Атанас Димитров и др.Градинари/бахчеванджии били: Щерю Христов Печуди, Димитър Бадимаруди, Георги Згоруди, Ставри Илюди, Шидер Колчуди, Ставри поп Димов, Андон Алексуди, Тодор Барбатуди, Димо Котуди, Милю Милюди, Панайот Колуди, Димо Сарвануди, Яни Сарвануди, Христо Бадикуди, Панайот Ламбруди, Атанас Бидуди, Димитраки Гаршуди, Стайко Чаларуди, Христо Гачуди, Никола Павлюди, Панайот Щерюди, Христо Агримуди, Георги Желюди, Марко Питуди, Димитраки Стинчуди, Яна Кичикуди, Марго Чиракуди, Стайко Гошуди, Димо Ташуди и др. Селото било важен зеленчуко производителен център за района. Учители били Андон Георгакев, Полихрон Дочуди и др., свещеници били Димитър поп Димуди и Михаил Панайотов.В селото работили и много занаятчии: дюлгери /строители – Димитър Вълкуди и Георги Диларуди, винари – Михаил Панайотис, Димитър Диларуди и др., калпакчия – Георги Николов Калпакчи, грънчари – Димитър Грънчар и Тодор Далачуди, мутафчия /произвежда изделия от козя козина/ бил - Агорасти Мутафчиев, обущар – Дяко Мотуди. В селото шивачи били: Христо Карагеоргуди, Параскев Пачавуди, Паскал Панайотов, Христо поп Димуди, Лоло поп Димуди, Димитър Пачавуди, Атанас Терзуди. Касапин бил - Димитър Лакуди, бояджия – Стою Бояджи, бербери – Стефан Лакуди и Димо Митков, калайджии били – Георги Тодоров и Георги Христакев. По онова далечно време общински горски стражар бил Георги Стоев, а писар – Лалю Попов.

Първи изселвания на гърци от селото е имало през 1905-1906г. По-голямата част от тях образували село Нео Кариез /Нов Орешник/, близо до гр.Лариса /Тесалия/.

През 1913г. в селото се заселили българи бежанци от Източна Тракия.

В периода 1923-1926г. във връзка със спогодбата между България и Гърция за доброволно изселване на малцинствата, гърците /кариоти/ от с.Козлуджа масово се изселили в Гърция. Заселени били предимно в Беломорска Тракия и Егейска Македония в Неа Магара и Каскарка/Колохори /Солунско/, Каламокастро/Българска Саръджа /днес квартал на Гюмюрджина/, Енидже Вардар, Каспики /Серско/ и др.

На мястото на изселилите се гърци, масово били заселени българи -бежанци от Тракия и Македония. Преселниците били предимно от Западна/Беломорска/ Тракия от селата Дервент, Съчанли, Карачкьой, имало преселници и от Егейска Македония.

Българи бежанци които се заселили в с.Орешник (Козлуджа) били от селата: с.Аткьой /Ликио-Λύκειο/ - (Гюмюрджинско), с.Балъкьой (Мелия-Μελία) – (Дедеагачко), с.Дервент /Авандас-Άβαντας/ - (Дедеагачко), с.Дерекьой /Пандросос-Πάνδροσος/ - (Гюмюрджина), с.Доганхисар /Есими-Αισύμη/ - (Дедеагачко), с.Домуздере /Нипса-Νίψα/ - (Дедеагачко), с.Евренкьой /Евринос-Εβρίνος/ - (Гюмюрджинско), с.Еникьой - /Яна-Ιάνα - несъществува/ - (Дедегачко), с.Калайджидере /Каситера-Κασσιτερά/ - (Гюмюрджинско), с.Карачкьой /Диони-Διώνη/ - (Гюмюрджинско), с.Сачанли /Пондики-некъществува/ - (Гюмюрджинско), с.Чобанкьой /Сикорахи-Συκορράχη/ - (Гюмюрджинско), с.Дели Хасан /Монастираки - Μοναστηράκι/ - (Серско), с.Тодорово /Теодорио-Θεοδώρειο/ - (Кукушко), с.Асарли(Хасарли) - /Hisarlı/ - (Еноско), с.Акбунар /Сарайакпинар-Sarayakpınar/ - (Одринско), с.Ново село (Еникьой) /Değirmenyan/ - (Одринско), с.Демирханли /Демирханли-Demirhanli/ - (Одринско), с.Ейля гюню /Йалагюне-Уaylagone/ - (Малгарско), с.Кадъкьой /Kadıdondurma/ - (Одринско), с.Калфакьой /Kalfaköy/ - (Чаталджа), с.Колиби /Хамзабей-Hamzabey/ - (Люлебургаско),с.Мусубейли /Musabeyl/ - (Одринско),с.Огулпаша /Огулпаша-Oğulpaşa/ - (Одринско), с.Софулар /Менекшесофулар Menekşesofular / - (Одринско), с.Ташлъмюселим /Ташлимюселим-Taşlımüsellim/ - (Лалапаша), с.Хаварас /Авъриз-Avariz/- (Одринско), с.Хадърага /Hıdırağa/ - (Одринско).В с.Орешник /Козлуджа/ обезлюдено от масовото изселване на гърците (кариоти) през периодите 1905-1906г. и 1923-1926г. били заселени българи- бежанци от 28 селища от Тракия и Македония.

В село Козлуджа най-много били заселени българи - бежанци от с.Дервент (Дедеагачко) - Делииванови, Арнаудови, Баджаклиеви, Келвълкови, Узунови, Карабельови, Макасчиеви, Серкеджиеви, Караиванови, Читинови, Бакърджиеви, Делигяуров, Чакалови, Гайдаджиеви, Чингурови, Манолови, Чалмови, Алиманови, Бухчеви, Скендерови, Карауланови, Келтодорови, Янаклиеви, Тингеви, Зографови, Семерджиеви, Гаджеви, Узунчеви, Чолакови, Ятакчиеви, Гуглеви, Бояджиеви, Майсторови, Кюрченови, Браянови, Сулеви, Краеви, Мерджанови, Скакалови и много други.

От с.Карачкьой (Гюмюрджинско) – Доневи, Ставреви, Тънтерови, Гогови, Карапавлови, Караянкови, Михалеви, Ирибаджакови, Сарабашеви, Радичеви, Алексиеви, Плешкови, Занданови и др.

От с.Сачънли (Гюмюрджинско) - Шакови, Чинтови, Дринкови, Чатови, Кушкемеклиеви, Дикбоюкови и др.

От Източна Тракия от селата Асарли, с. Ейля гюню, Ново село, Ташлъмюселим - Синджирлиеви, Мармърови, Бамбалови, Маджарови, Бакалови, Плячкови и др.

От с.Тодорово /Кукушко, Егейска Македония/ - Софкини, Коджаандонови и др.

Началото на новото място било трудно, като ти отрежат корените, ставаш дърво без корен…

Спомени от онова време разказват: “Бежанците заживяха тук, но без охота. Всеки милееше за родния край и живееше с единствената мисъл за скорошно завръщане по родните кътове. Точно за това нямаха никаква охота за полезна работа. Това беше момент на настървение, на развала. Все по това време мнозина изсякоха множество овощни дървета, събаряха къщите за да горят дървенията. Необезпокоявани от законите на страната“.

Държавата помогнала да пуснат нови корени. Бежанците били оземлени, с пари от бежанския заем били построени голям брой къщи /шаронки/. Основен поминък станал тютюнопроизводството и животновъдството. Заработили постепенно занаятчийски работилнички, магазини, кафенета. По-известни занаятчии през 30^те и 40^те години на миналия век в селото били Петър Колев /Келемена/, Димо Берберов, Янко Караянков, Атанас Кюрчонов, Тодор Жанкотарака, Митрю Краев, Атанас Карауланов, Димитър Келтодоров, Янко Симеонов, Янко Бакалов, Никола Тингев. Кафенета, магазини и кръчми имали Янко Боджиев, Стоян Берберов, Вълчо Политов, Димитър Софкин, Делчо Баджаклиев, Костадин Алексиев Семерджиев, тухларница имал Ангел Мидилев. Освен тютюн, оглеждали се зърнено фуражни култури, а също овце, кози и камили.

През 1932г. 19.XII. било създадено читалище “Екзарх Антим I”.

Село Козлуджа било преименувано в Орешник с Министерска Заповед 2820, обнародвана на 14.VIII.1934г.

След възстановяването на Тополовградска околия през 1945г. с.Орешник отново преминало към нея.

През 1956г. в селото било създадено ТКЗС от 60 семейства, През следващата 1957г. – 320 семейства/собственици били включени в кооперацията, 10 по-големи производители останали извън структурата.

През следващите години били изградени редица обществени и стопански сгради. Строителство на новото училище 1957-1959г. През 1963г. селото било водоснабдено.

През 60^теи 70^те години в землището на с.Орешник били засадени големи лозови масиви от винени и десертни сортове, като лозарството станало също основен поминък за местното население.

През 80^те години на миналия век с.Орешник било включено в 22 постановление на ЦК на БКП /1982 г./ и 60 постановление на МС /1984г./ за ускорено развитие на Странджа-Сакар и граничните райони. Построени били 30 еднофамилни къщи, ново читалище, здравен пункт и поща.

В началото на XXI век основният поминък на населението на с.Орешник са лозарство и дребното земеделие. От селото има ежедневни трудови пътувания към Марица-Изток и Тополовград.

В селото има кметство, поща, здравен пункт, детска градина, читалище. Свързано е с пътища с Тополовград, с.Капитан Петко войвода и с.Мрамор.

От селото може да се стигне до местн. „Черните скали“ геоложки феномен, до вр. Дамкая, до находище на ставролит и други интересни места.

Да разкажем още за Магията на село Орешник, особена, интересна, чудна смесица, от спомени, адети, табиети, празници, делници, родове, корени, гозби, веселби от Тракията.

Впечатляваща картина в която е съхранена красота, от опазени стари корени, пъстра палитра на цветове на символи и шевици, омая от вкусове, силна вяра и дух.

Приказка за корена, за традиции, бит, отношения, създадени, пренесени, видоизменени, наново изтъкани, опазени във времето.

Тя Кариотската/Орешанската приказка се разказва и преразказва.

Старите Кариоти още пазят старите традиции и корена си днес. В Тесалия са пуснали нови корени, но пазят и старите спомени за Кариез за началото и пътя.

А Приказката продължила Тук да се разказва от други, новите, които вятъра на Времето довял и оставил.

Казахме, че Орешанци са дърво с отрязани корени, бежанци от Тракия и Македония, присадени тук по неволите на Времето. Наложило се тук да пуснат нови корени, трудно, мъчно но тук са оформили нова пъстра корона от клони, ново дърво от стари адети и табиети от Тракията и така през Времето.

Дервентци, Карачкьовлии, Съчанлии, бежанци от Беломорието и Одринско, бежанци от Кукушко, бавно, трудно, постепенно оформили новата душа на с.Орешник.

Пазете традициите, обичаите, спомените, те са Душата, пазете, за да се опазите и продължите.

Орешник е гърне в което са поставени много нови души, адети, табиети, традиции, това всичкото се разбъркало и се сготвила, приготвила чудна душевна кулинарна рецепта от Тракия, това е в Орешник и никъде другаде. Познава се.

Облеклото на с.Орешник е впечатляваща картина от Бялото море, от Тракия и Родопите в която е съхранена красота от опазени стари корени, пъстра палитра на цветове, символи и шевици, омая от умения, от силна вяра и дух. Тази магия е съхранявана, опазвана, претворявана, предавана.

Женското облекло е тракийското от равното със саята и от високото със грижа, душа претворена в материя. Дух който се представя уникално в материя.

Всяка мома и невеста по своемо е била своеобразен художник но с игла и конец върху своя дреха, тя „рисува“ изразява духа си и себе си.

Носията е един от най-характерните елементи от българската народна култура.

Българската женска носия съдържа много елементи и мотиви от духа, вярвания и предания, привлича с красивата везба и мистичност.

Дервентската и Карачкьовлийската връхна женска дреха е Саята..

Саята е всекидневна дълга връхна дреха от домашно тъкан памучен плат/син, зелен/ за топлото полугодие, или от вълнен плат за зимата.

Саята е с ръкави до лакътя. Кройката е вталена на кръста с широки поли, в долния край украсени с апликации и бродерия. Украса е поставяна около деколтето и на нагръдника. Ръкавите са къси до лакътя и са апликирани с подвижни капаци, с различни многоцветни, предимно растителни мотиви в зависимост от майсторката.

Отдолу са носили памучна риза без ръкави.

Следвал пояс, който бил едноцветен или с наклонени райета, червени, бели, жълти черни.

На кръста са носели към носията си гахтан изработен от вълнена усукана прежда в тъмночервено и синьо.

Кръста са пристягали и стесен колан, пъстроцветна тясна ивица която се думала Зунка/коланче. Зунка/ Дъга /. Зунката е тесен, дълъг колан за украса. Те са оформени на пъстри цветни ивици, също има с геометрични или растителни орнаменти, най-често с изображения на лозата и дъгата. Понякога декорацията била направена и със синци.

Следва пристилката. Престилките са вълнени в различни основни цветове и богато ошарени предимно с геометрични фигури: ивици и квадрати и растителни орнаменти, с висулки и дантела по краищата.

Над саята се облича елече, гункя, от памучен плат или домашно тъкана аба. Елечето е украсено с линеарни и геометрични везани елементи. Ръбовете на гункята може да са обточени с пъстроцветни гайтани.

Забраждането е с две забрадки – долна пъстроцветна, тъй наречен. скъп чумбер/хаджийски, прегънат по диагонал. Носи се преметнат над разделената на прав път и сплетена на две плитки коса на младата жена.

Втората забрадка, чумбер, е от бял плат, обточен с бродерия или широка червена или розова ивица по краищата. Носила се преметната със свободно спуснати на гърба краища по фигурата на жената.

Урасата към комплекта е сравнително по бедна. Като украса са носили се сребърни висулки, гердани, обеци, предимно на празник на хорището.

Обути били в плетени вълнени и памучни чорапи до коляното, предимно черни и кафяви. На краката обували цървули, терлици с кожа отдолу, по късно кондури и галоши.

На сватба булката била пременена в бяла памучна празнична сая, покривана била с червено було.

Друга основна група българи бежанци заселени в с.Орешник били от високото от родопското с.Сачанли.

Облеклото и адетите и табиетите на Сачанлийци не се отличавали много от Дервентските и Карачкьовските но били интересни, дори много ....

Разлика имало ... Основна връхна женска дреха е бил гриж /гриш с ръкави – подобие на сая от черна вълнена домашно тъкана аба /дълъг вълненик/ с кỳчета (дребни растителни орнаменти по малките триъгълни клинове на полите).

Преди грижа се обличала памучна риза. Грижа се опасвал с пояс, тъмен /черен, кафяв и на раета, накрая завършващ с ресни.

Пристилката е била вълнена предимно в по тъмни цветове /червен, кафяв, син и др./

Забрадка тъмно кафява, червена с цветя, купена, носили са на празници, за работа се слагал бял дюлбен.

Чорапите били ръчно плетени вълнени, тъмни.

Обували цървули и терлици.

През зимата се обличал клашник - връхна вълнена дреха без ръкави, някои жени носелии дълга под коляното връхна вълнена дреха – аба/кюрк. Изработена е била от синьо-черна аба, подплатена отвътре с овча кожа, а по краищата със оцветена кожичка, украсена също и с черен или червен гайтан, ширит.

Мъжката носия от Беломорска Тракия и Родопите е традиционна, изработена от естествени материали, вълна, памук и кожа.

В комплекта се включвали: вълнени потури от вълнен шаяк, черен.

Бяла памучна риза, имало и ризи бели със тънки сини или зелени райета.

Носело се вълнено елече или салтамарка.

Пояса бил червен или на райета жълто, черно или червено.

Под коляното за предпазване навивали бели вълнени навуща опасани с вълнени черни върви.

Обущата били цървули от предимно свинска кожа. На главата се носел черен калпак.

Ямурлуци носели пастирите при лошо време.

Това облекло преобладавало, а разнообразието на картината и ревюто се допълвало от облеклото от Източна Тракия / Одринско от другите селища от Беломорска Тракия и от малкото бежанци от Егейска Македония от Кукушко.

Представете си само какво е да се опитваш да оцелееш, далеч от корена, на чуждо ново место да поставиш ново начало, да продължиш.

Времето отвявало прашинките живот, следвали други и други, те носили мъката, спомена, традициите и се борили. Всичките те създали нещо шарено, красиво, различно но свое, трудно се разбирали, деляли се, но времето е шкура изглажда, наместа, създава, взема и продължава.

Орешанци създали своя нова местна космогония на традиции и заживели в нея и до ден днешен.

Като пример да дадем един зимен празник. В началото на годината: Джамали ходят из село, носят здраве и гонят злините. Маскараден обичай, постепенно обединен ритуал от Сачанлии и Дервентци.

Според стари хора, маскираните в необработени овчи кожи и с големи хлопки Джамали са били Сачанлийска зимна традиция.

Дервентци по Сирни Заговезни се маскирали като арапи боядисани в черно, с тях вървели пепелаши, мома, поп, доктор, музика. За обичая мъжете се надвивали, теглели дървена каруца „Рабата”. Женените мъже теглели каруцата надолу, ергените правили опит да ги спрат като дърпали Рабата за опашката. Обратно, ергените дърпали Рабата нагоре, женените мъже се опитвали да ги спрат.

Ужас, Орешник е на баир, какъв инат, каква сила са били нужни да се спазва традицията за Рабата.

След тегленето на Рабата идвало мъжкото хоро „Джан пипер” женени срещу ергени едни срещу други. Уморени от празники и тегленето на каруцата, пийнали порядъчно мъжете се хващали за поясите започвали да се надиграват. Който води хорото върти пояса или колан и от време на време удря някой ако обърка стъпките. И пеят ли пеят „Джан пипер мамо, джан пипер, със щу се трие пиперу с дясното коляно, после с лявото коляно се трие …” наперени потропват едни срещу други.

Това разделено тракийско чудо постепенно отшумяло. Някъде в средата на 30-те години на ХХ век двата празника се обединили в един общ местен маскараден ритуал провеждан в началото на годината, така и до днес.

Празника започва рано към пет часа сутринта на първи януари, групата започва своята обиколка из селото. Джамалите са маскирани младежи, които обикалят от къща на къща да прогонват злите сили и да благославят за здраве и берекет. Облечени са в необработени овчи кожи. Изработването, шиенето на една джамала става бавно и изисква доста време и опит. На кръста на всяка джамала има колан със закачени тунчове (звънци, чанове, хлопки).

Шествието е съчетано с комични елементи - докато обикалят селото, джамалите биват “дразнени” от хората, а най-смелите зрители дори ги “предизвикват” на борба. “Момите” в групата са обект на внимание от страна на ергените в публиката. Когато някоя от “момите” се заблуди, тя може да бъде открадната от някой ерген. Тогава “пепелашите”, чиято задача е да охраняват джамалите, се втурват да заловят крадеца и да върнат момата и така през целия ден. Звънци и веселби огласят навсякъде. От къща на къща до към два часа на обяд, следва сбор в горния край на селото или в центъра. Всички са доволни и се извива хорото и следва почерпка защото да си Джамал е трудна работа, така орешанските Джамали скоро ще станат на сто години.

Завъртяла се е годината.

На Йорданов ден/Водици свещеника хвърлял кръста в басейна на хорищенската чешма за здраве берекет. На Йордановден се носи раздавка, хляб и месо на Кръстника и Кръстницата за здраве

Бабинден бил тачен празник за уважение към началото на живота. Жените се събирали при баба Пауна най-тачената акушерка, почитали си я и започвала веселбата с песни, закачки и хора, хапвали, пийвали, даже се понапивали и това ставало предимно в Баджаклиевият дюкян.

На Сирни Заговезни в Орешник се взима прошка в къщи от по-големите.

Има и традиция да се раздава на човек облечен за мъртвец и от него се взима прошка. Раздава се баница, халва, яйце, защото почват постите.

Да вземаш чрез човека прошка от мъртвите защото те пристигат вечерта в дома.

Раздава се на близки и на комшии за здраве.

В къщи като традиция малките целуват ръка и искат прошка от големите. Най-възрастния от къщата вързва халва или яйце, завърта ги и който ги захапе е за късмет и здраве.

На Заговезни цялата фамилия се обличала в стари дрехи и се дегизирали, играели нещо като пантомима, отивали в комшиите да искат прошка и да гонят поганците от къщата, прощавали се и имало веселба.

На Заговезни Дервентци готвели кокошка с катми непременно. Карачкьовлии – непременно правили баница/млин с три кори, сирене, яйца, болгур за плънката, пече се на печката.

В Орешник огньовете на Заговезни не са били особено популярни.

Преди години на Тодоровден в селото се правило кушия.

На Лазаров ден/Връбница песните на лазарките огласяли селото.

Постите преди Великден са за духовно пречистване, но и за освобождаването на околното пространството от ненужни неща. За това винаги преди Великден се извършвало основно почистване на душата и дома си. По правило жилищата се почиствали на Велики четвъртък. Почиствало се, варосвало се, перяло се, мажели са подовете с червена пръст, боядисвали яйцата, правили се курабиите.

Възкресение Христово празник над всички празници.

Ходи се черква, с чиста Дуща …, празнично облечени.

На Великден се ходи на гости при Кръстника. Носи се храна: пита, баница, печено пиле, ракия, вино и задължително яйца. Броят на яйцата винаги е нечетен. Храната се дава на най-стария кръстник в къщата, разменят се яйца, пожелава се:”Христос Воскресе”, на което се отговаря”Воистина Воскресе”, борят се яйца и се веселят.

На хорището три дни се виели весели хора.

В Четвъртък след Великден горе на параклиса Св.Илия по традиция се събирало цяло село, правил се курбан за здраве. Всеки си носил храна, предимно яйца, кащник, кисело мляко, раздава се курбан.

Гергьовден тачен и уважаван празник. Празникът предвещавал пристигащото лято и е свързван с новата стопанска година, затова денят е бил изпълнен с много обичаи, свързани със земеделието, скотовъдството и здравето.

На този празник се събира цялото семейство на трапезата задължително присъствало печеното агне и обредният гергьовски хляб, добре е да има и агнешка дроб-сърма, млечни продукти, варено жито, зелен лук и пресен чесън, баница, винце.

Във много къщи се правили люлки за младите моми и булките.

На Света Троица през Чанаклия и Мрамор всички на панаира, на Свети дух се спяло в църквата.

Сушата, която е настъпвала в края на пролетта и е продължавала през цялото лято, била много опасна за хората, които са изкарвали своята прехрана със земеделие. Обичаи и обреди които се извършвали по време на летните горещини и суши целели преди всичко предпазване на реколтата от природни бедствия (градушка, суша, огън) с Божията помощ.

Молебени за дъжд и курбани се правили при параклиса Св.Пророк Илия и при параклиса Св.Богородица/Успение Богородично.

Илинден. Народната традиция повелява на този ден да не се работи, за да не се разсърди Свети Илия, който е почитан като господар на летните небесни стихии, гръмотевиците и градушките. На този празник се правил курбан при параклиса Свети Пророк Илия изграден и подържан от бай Стефан.

Събирали се много хора, играели си хора: Калин порталин, Чьоряшко ле вишничко льо /песен и хоро/ … сурнато хоро, варили се курбани, имало борби.

На Голяма Богородица имало служба в параклиса посветен на Божията майка, освещавали се обредни хлябове, които жените след това раздавали за здраве и за починалите близки, правил се курбан. Курбани на Голяма Богородицасе правили в много къщи. На Голяма Богородица, Дервентци приготвяли кокошка с катми.

Постепенно лятото отминавало, есента ошарила природата, работата по полето поприключвала, започвала подготовката за предстоящата зима.

На Петков ден се правил курбан в двора на църквата „Света Парашкева” „Света Петка” деня се е смятал за празник на селото.

Според народните поверия Димитровден е предвестник на зимния сезон. Самият светец е покровител на студа, снега и зимата. Стопаните завършват, привършват усиления годишен работен цикъл и се подготвят за наближаващите Коледни и зимни празници. На Димитров ден се приготвял петел за храна.

През зимата работата и веселбите не преставали даже ставало по весело.

Правили се седенки, меджии, попрелки, вършила се женска работа, чепкане, предене на вълна, шиене, плетене, ронило се царевица и слънчоглед, тютюна се пасталирал. Разказвали се минали случки измисляли се и се пеели песни, пиело се вино, играли се хора, годявали се и така неусетно дошло и Рождество Христово/Коледа.

Прасета се колели предимно по Игнажден след Бъдни вечер вече се блажило.

На Бъдни вечер коледари малки и големи огласяли с песни селото. Основните участници са били младежи в предженитбена възраст. Те са били облечени в празнично облекло, наметнати с ямурлуци. Калпаците им били украсени с коледарски китки (от чимшир, бръшлян), имат и венци от нанизи пуканки.

Групата имат водач – по-възрастен, женен мъж, кудабашия. Подготовката за коледуването започвало през коледните пости, най-често от Игнажден. Тогава се съставят коледарските групи, обикновено по махали. В дома ня Кудабашията и с негова помощ момците учат песните.

Малките коледари ходели до полунощ, а след дванадесет тръгвали големите коледари.

Времето за коледуване е било строго определено от традицията – от полунощ до изгрев слънце на Коледа. Коледарските песни огласяли къщите, махалите и селото. Пожеланията в тези песни са посветени на домакините за които се пеят: овчар, занаятчия, свещеник, невяста, мома, ерген, малко момче или момиче. Най-общо те са с обредно пожелание за здраве и берекет в семейството. Специални обредни песни се пеят по пътя, пред вратата, в къщата. Коледарите са дарявани неизменно с кравай, месо, сланина, брашно, боб и други продукти. В отговор на даряването определеният за „мармарин” „благословник“ коледар изрича благословия

Коледуването завършва с общо угощение, на което се поканват и други женени мъже, у които са коледували. Останалите след това продукти се продават, а парите се дават на бедните или на църквата, училището, читалището и други.

Така протичала годината с много работа но и със спазването на традициите.

В Орешник имало три хорища: при голямата чешма, горе на параклиса „Свети Пророк Илия и на пощада над училището. Всяка неделя засвирила ли гайдата, заудрял ли тъпана, или Драката като опънел акордеона се извивало хоро.

В началото всеки се делял, имало отделни хора Дервентско, Карачкьовлийско, Сачанлийско. Но скоро всичко си дошло на местото, хората станали общи, всички заедно играели и право хоро и ръченици, Калин порталин, Черяшко ле вишничко ле, със суртенето на краката, Джан пипер , Али Гога, Стоян войник идваше ... Хората са били предимно бавни като се пеели и песни. По големите празници Коледа и Великден хора имало по три дни.

Землището на с.Орешник има много вода, хваната в много чешми това е богатство от Господ за хора и за природа.

В землището са отглеждало зърно, ечемик и капладжа, сусам, лук, тютюн, гледали се череши, ягоди, много орехи. Покрай чешмите и деретата имало зеленчукови бахчи, но със зеленчуци ги снабдявали предимно Дугановци и Синаповци .

От стари времена Кариез/Орешник е било лозарско и винарско селище, стари лозя е имало към Дуганово, към днешните лозя и към Чанаклия. Традицията продължила и след 1965г когато били засадени хиляди декари нови лозя, продължава и днес.

Отглеждали се много животни предимно овце и кози, по малко прасета, крави и биволи, имало много домашни птици и работен добитък.

Всичкото отглеждано и добивано гарантирало спокойствието през годината. Всичко било чисто, истинско и вкусно, преработвало се и така се преживявало.

Зърното се мелело на булгур и брашно, от него произвеждали различна храни: хляб, баници, катми, млин, юфка, трахана, кус кус, цуруткино варио със стрито брашно /триеница/, кащник, мамалига – с бяло брашно, и вода като качамак, отдоло на тавата се слага олио, и се залива с петмез, правили различни вариации на кешкек като основно се използвал булгур който се смесвал с домати, пилешко и ошав, смидал и др,

Плодовете и зеленчуците се сушали на ошав.

От захарната тръстика се правило сладък петмез. Маган за петмез от тръстика имал Жан Котаран, в Устрем имало маган за петмез и от захарно цвекло. Правил се много и петмез от грозде. Приготвения петмез се съхранявал в тенекии или гърнета, от него правели предимно рачел с тиква и дюли, в рачела се слагало и малко ошав.

Млякото се преработвало в кисело мляко, различни видове сирена, катък, тулумско сирене, масло, извара, ушмар и др.

Добитото месо се използвало за храна през годината в делници и празници. Правили: осолено и изсушено месо, сланина в сандъчета, саздърма в гърне, кавърма, луканки, пастърма козя, рибици с подправки, дядо и баба, ребра варени в зелева чорба и сушени.

Делници и празници един кратък миг Време, Живот.

И така както казваше дядо Георги Щкендеров „Далга далга, море от океани”, село Орешник е едно море в океана на Българските емоции, спомени, традиции.

А за край, както я казваше бат Трайко стар Орешански футболен деятел на Марин Дялко: „От нея Фати Ре Каун, ам тя замна кат моторетка бат Трайко, къ да я фатя …

Приказка за с.Орлов дол:

Разстояние от селото до : гр.Тополовград – 15 км, гр.Хасково – 83 км, гр.Ямбол – 72 км, гр.Стара Загора – 75 км, гр.Пловдив – 152 км, гр.София – 310км.

Надморска височина на с. Орлов дол: от 160 м до 220 м.

Землището на с. Орлов дол граничи с землищата на селата: на запад – с.Владимирово, с.Главан, на юг – с.Българска поляна, с.Хлябово, на изток – Тополовград, с.Каменна река, на север – с.Светлина.

Кратка приказка за извървения път на с.Орлов дол:

В землището на с.Орлов дол най на север в Сакар планина са били маркирани останки на мегалитни съоръжения: останки от долмени има в местноста Куза алан и Енизе баир.

Близо до с. Орлов дол се намира крепостта “Калето”, с надморска височина: 240 m. и координати: 42°08’02” С.Ш. и 26°10’42” И.Д. Крепостта е охранявала част от пътя Адрианопол – Августа Траяна, който е продължавал на север през старопланинските проходи за Мизия и р. Дунав.

Късноантичната и средновековна крепост е разположена на около 1.5 километра северо-западно от селото.

Късноантична крепост има и в местността “Кратункова нива“, на 2 км северозападно от Орлов дол.

В местността “Чамурлий”, на 5 км югозападно от с.Орлов дол, е имало антично селище. През този район е преминавал и старинният път “Атеоло”, наричан още Войнишкия път, за който споменахме по горе.

В землището, в местността “Робинин камък” северно от селото, на площ от 2,5 дка. е било разположено трако-римско селище.

В местността “Св Илиева гора” са били намерени кандилници и други старинни вещи.

Стари гробища са били открити в местността “Куза алан” между с.Орлов дол и с.Главан. Западно от селото, на левия бряг на р.Соколица, е имало отбранително съоръжение на вр.Гьоктепе. Източно от вр.Енизе баир също има останки от малко селище.

Времената си минавали и заминавали, идвали нови и те си отивали, след тях оставали спомени, предания, руини, гробове.

Какво е било и какво е останало писано, предадено, запазено?

През XVII век – 1652г. село Орлов дол е било населено от 22 християнски семейства и се е наричало Минетчи, а по-късно Минечево. По предание името на селището идвало от многото теменуги които цъфтяли покрай р.Соколица в района. Теменуга – menekşe и от там името Минечево, така се предполага.

Селото е възникнало около най-старата махала – „Маджарската“, за която се предполага, че е била заселена от чужди преселници които са били постепенно асимилирани от местното българско население.

В местн. „Илехчево“ има следи от изчезнало селище, където се намират късове желязна руда и много сгурия, а наблизо, в месн. „Черковището“, са открити основи на църква.

През XVII век в околните гъсти гори се заселили преселници от Великотърновско. Според предание те били заточени въстаници от с. Арбанаси, които взели участие във Второто Търновско въстание през 1686г., като основали Делюнцката махала.

По-късно група бежанци са дошли от друго изчезнало българско селище в местн. „Узалан“.

Старото селище Орлов дол е имало четири махали – Маджарската, Делюнцката, Срещната и Чука махала. Помнело се, че жителите им са били твърде разнородни по бит, обичаи и говори.

Следи от други стари изчезнали селища има в Казалджи юрт, Кованлъка, Кълджаларе, Юрта и Гинчеви ниви, където са намирани надгробни камъни.

Стар оброк е имало в местн. „Св. Илия“ , където били намирани кадилници и други култови предмети.

Стари родове били: Каламуците, Граматиците, Робчови, Чумпирьови, Пипюви, Ушови, Гочови, Шимбурови, Кълвачеви, Пъндерови, Кратункови, Максъмови.

През ХVIII и ХIХ век селището се разрастнало и се оформило като важно занаятчийско, търговско и земеделско средище. През 70-те години на ХIХ век в селото имало 8 дюкяна, 2 ковачници, 6 мелници по реката.

В селото се оформила и самобитна българска просветна школа, начело със селските попове и граматици. Повела се борба за българска просвета и църква, от това далечно време трябва да се споменат имената на Георги хаджи Желев, Петър Граматика, Петър Нънов. Църквата “Св. Димитър” е била построена през1834г., а първите килийни училища в селото са работили още от 1824 г. През 1838 г. в двора на църквата било построено ново училище.

След Руско-турската война 1828/29 г. от селото е имало изселвания в Бесарабия и Таврия.

Селото е било и центъра на българската революционна борба в района. Орлов дол е посещавано от Апостола на свободата Васил Левски, тук той основал и революционен комитет.

През зимата на 1877 г. турските власти заловили и екзекутирали 64 участници от местния революционен комитет. Чест и слава на тези, които отдали живота си за каузата България.

Селото било освободено от турско робство през зимата на 1878 г. от части на корпуса на ген. Радецки.

След Берлинския конгрес селото влязло в пределите на Източна Румелия, окръг Сливен, околия Кавакли.

След административна реформа от 1901 г. и закриването на околия Кавакли, селото преминало към околия Харманли до 1945 г.

През този период селото е било важно стопанско и търговско средище на района. През 1882 г. било построено ново училище, а сградата на днес съществуващото е била построена през 1929 г. От 1921 г. в селото е имало прогимназия. Известни учители от това време пък и по-късно са били: Койчо Желев, Коста Костов, Михаил Златев, Диньо Божков, Желка Иванова, Донка Папончева, Христо Загоров, Алксандър Разбойников, Любен Брутов, Георги Попов, Слави и Мара Тодорови, Донка Ганчева, Христо Дойчев и други.

Читалище “Паисий Хилендарски” било създадено през 1925 г. Потребителна кооперация била създадена през 1918/19 г. Първа телефонна връзка селото има от 1935г, като било свързано със съседното село Мъдрец. През следващата 1936 г. било завършено шосето от с. Орлов дол за с. Мъдрец и Гълъбово. През 1938 г. била построена сегашната сграда на кметството.

Първоначалното име на селото Минечево е било сменено през 1906 г. с указ 462 обнародван на 21 декември, като селото било преименувано на Стъклево, днешното си име селото получава през 1934 г. с МЗ – 2820, обнародвана на 14 август.

В землището на с.Орлов дол се отглеждали зърнено-фуражни култури, сусам, зеленчуци, бобови култури, лозя, черници, много овце, едър рогат добитък, птици. В селото имало много занаятчии: Коста Желев, Гочо Държавов, Димо и Диньо Йолдови, Продан Ляпчев, Тодор Проданов, Новак Мирчев, Дичо Аргиров, Желю Караиванов, Христо Кълвачев, Желю хаджи Иванов, Колю Бучков, Димо Щъров, Тончо Акбашев. Търговци били: Господин Марков, Гочо Таралежа, Стоян Синчанов и други. През 1927 г. били построени моторна мелница, дарак а по-късно и банциг, които били собственост на Георги Грозев, Яни Кункалов и Петър Попов. Имало и шарланджийница, която работила със сусам, на Колю хаджи Желев. По река Соколица и нейните притоци имало множество воденици: Шахънка, Чорбаджийската, Селската, Хаджиевата, Челебийската, на Недялко Георгиев, на Янчо Гургов.

През 1945 г. с. Орлов дол отново влязло в състава на възстановената Тополовградска околия, като селото е било най-голямото в района с население 1946 г. – 2461 жители.

През 1950 г. било създадено ТКЗС “Победа”, а през 1958 г. селото станало център на обединено ТКЗС, в което влизали землищата на селата Орлов дол, Каменна река, Светлина и Владимирово. Произвеждани били големи количества зърнено-фуражни култури, тютюн, слънчоглед, отглеждали се много животни.

През 1959 г. след нова административна реформа бил създаден селски общински народен съвет, в който влизали селищата Орлов дол, Каменна река, Светлина и Владимирово, съществувал до 1979 г. През този период селото било благоустроено, били построени редица стопански и обществени сгради.

Около селото били разработени и експлоатирани находища на уран.

През 60-те, 70-те и 80-те години на ХХ век е имало голяма изселническа вълна от селото с посока предимно към Стара Загора. От 2344 жители през 1956 г. в селото останали през 1992 г само 925 жители.

Днес в голямото и цветущо с. Орлов дол са останали да живеят само 319 жители в преобладаващата си част в надтрудоспособна възраст, а не малък процент са и роми.

В селото има кметство, към което се числи и съседното с. Владимирово, читалище, поща, за обслужване на населението, работят малки магазинчета, кръчми и кафенета. Селото е електрифицирано, водоснабдено, има телефонни връзки и покритие от мобилните оператори. Свързано е с пътища с Тополовград, с.Мъдрец и с.Хлябово. В землището се отглеждат зърнено-фуражни култури, зеленчуци, овце, кози, крави, птици, предимно за лично ползване.

До тук разказвахме за пътя, сега да разкажем за душата, за традициите на душата, за сътвореното с душа.

Магията на село Орлов дол е пътека през Времето.Неповторима, чудна смесица, от вяра, уважение, емоция, почит, съхранени в традиции, спомени, адети, табиети, празници, делници, родове, корени, гозби, веселби и закачки. Впечатляваща картина от пъстра палитра на живот и дух сътворена в цветове, символи и шевици, традиции, омая от вкусове, силна вяра и дух.

Тук живота разказва дълга приказка написана край Соколица, Чамурлийка и Кондуз.

Приказка създавана, завещавана, и предавана във Времето. Тук е гнездо, събрало по пътя на Времето много съдби от различни места по различно Време.

Съдбата е отредила и написала чудна приказка сътворена от Орловдолци.

Представяме Ви едно пъстро, красиво, изпълнено с дух и емоции, предавано през Времето съкровище.

Женската сукманена носия на с.Орлов дол, красота на дух, претворена с ръце.

Като разновидности са сукман белкосник и лъсник.

Сукманът е връхна женска дреха с туникообразна кройка и е изработен от домашно лито тъкан вълнен, черен или тъмносин плат.

Сукмана белкосник се носил от по-възрастните жени.

Нарича се белкосник поради шарените ивици, плат и бродерия на полите. Централна част на сукмана е богато украсената пазва/деколтето,избродирано предимно с растителни орнаменти и символи.

Към сукмана е имало прикрепени опашки, спускащи се отзад, като малки коланчета: бродирани ивици плат, ширит, пулове и мъниста

Другия вид сукман е лъсника който се носил от момите и по-младите жени. Тойе с богато символно декорирана пазва.

Красива украса има изработена и на долната част на сукмана, една ивица около педя е богато украсена с плат, конци и сърма а под сърмата се поставяла бяла ивица плат пуполник с богата бродерия.

Под сукмана се носи риза от домашно тъкано памучно платно.Ризата също има красива декорация с орнаменти по ръкавите и около врата.

Върху сукмана Белкосник се запасва пъстроцветен пояс на райета, а върху него се завързва вълнена пристилка червена украсена с различни орнаменти и шевици.

Върху Белкосника и Лъсника се носи тесен вълнен колан на който били закачани пафти/чапрази.

Връхните дрехи към традиционната сукманена носия са били елечета изработени от вълна, памук, кадифе, богато цветно декорирани с растителни орнаменти и бродерия по краищата.

Красотата на костюма се допълва от различни метални и мънистени накити: гривни, пафти, висулки, нагръдници, кордони, иглички, обеци, които се носят само от сгодени и омъжени жени.

Жените се забраждали с различни цветове забрадки/дема. През лятото за работа са имали и са носили дюлбени/тюлчета/ големи, бели, ръчно тъкани памучни или ленени кърпи за главата с ресни по краищата.

На краката обували свински цървули върху дебели домашно плетени вълнени или памучни чорапи, плетени от тупан памук, също калци а по-късно и дълбоки терлици, кундури(обувки) и галоши. За работа били използвани и налъми с които отивали в градината или на толумбата/кладенеца за вода.

На сватба булката обличала нов лъсник богато украсен, главата и била покрита с було, тюлено, червено.

За студено време като връхна женска безръкавна дреха бил клашника, дълъг под коляното, черен, изработен от валян вълнен плат.Мъжете също носили клашници но по светли /бозави/.

На къра при паша на животните зимно време обличали ямурлуци с гугла от дебел вълнен плат .

Мъжката носия е традиционната българска: вълнени потури украсени с гайтани по джобовете и крачолите на краката, кафяви или черни от шаяк.

Бяла памучна риза.

Елече вълнено, черно или кафяво, украсено с гайтани.

Връхна мъжка дреха, вълнена с ръкави, била аджамката/хаджамка, също украсявана със ширит.

На кръста се завивал широк вълнен пояс, с червен или черен цвят с ресни на края.

Под коляното се навивали бели вълнени навуща, вързвани с черни върви, обущата били свински или волски цървули.

На главата задължително калпак, през лятото по жътва и на работа вързвали на главите си бяла памучна кърпа.

Орловдолската душевна космогония продължава да разказва за следващите интересни моменти за Душа претворена в традиции, празници и обичаи.

Народния обреден календар започнал своя кръговратна Рождество.

Рождество Христово/Коледа в Орлов дол.

На Бъдни вечер в очакване на Рождеството семействата се събират около трапезата и огъня в очакване на Светлия празник. Празника винаги има специално очакване и символика, които се спазват.

Стопанина прикадява масата с храната и дома.

Огъня в оджака или печката трябва да се подържа цяла вечер. Всички празнично облечени се настаняват около трапезата.

Вечерята на Бъдни вечер започва по-рано от обикновено, за да узреят рано житата и да има берекет. Бъдни вечер е последният ден от коледните пости, по традиция на масата са подредени само постни ястия нечетен брой. Масата не се вдига цяла нощ, за да не избяга късметът от дома. Вярва се, че когато семейството заспи, близките покойници идват да вечерят.

За вечерята се приготвя питаили баница с късмети. Питката се разчупва от най-възрастния на масата. Първото парче се отделя за Богородица, останалите се раздават на членовете от семейството. Оставят се парчета от питката за животните и за къщата. На трапедата се слагат орехи, бадеми, плодове /пресни и сушени/, варено жито, леща, булгур, пълнени чушки с боб, чесън, тиква, мед, вино

След полунощ из селото с песни и пожелания тръгват Коледарите. В Орлов дол по традиция е имало няколко групи коледари по махали. Всяка дружина е имала водач – кудабашия, който върви начело на групата и носи бъклицата с виното. Времето за коледуване е строго определено от традицията, от полунощ до изгрев слънце на Коледа.

Подготовката за коледуването започвала още от Игнажден, всяка вечер коледарите репетирали своя репертоар за празничната изява. След полунощ групите тръгвали Първо се тръгвало от къщата на най-личните хора в селото - кмета, попа и даскала. Домакинът посрещал коледарите със специално направен коледарски кравай, даряват се с храна, луканки, сланина, орехи, сирене и други благини.

Във всеки дом се изпълнявали песни за здраве и берекет на къщата и на стопаните. Може да се изпеят песни и за всеки член от семейството, от най-възрастния до най-малкия. Песните са за здраве и дълъг живот, за имот, плодородие и благополучие. Завършва се с пожеланието: „Колкото звезди по небето, толкоз здраве в тази къща!“.

На самия празник Рождество на хорището е имало три дни големи хора.

На Сурва, сурвакарчета с красиви мекишови/кленови сурвачки сурвакали и пожелавали на близки и комшии здраве и спорна година, а домакините ги дарявали и им се радвали за оказаното уважение.

На Богоявление/Водици свещенника хвърлял от моста кръста в реката, а младежи се надпреварвали да го хванат. След това групата водена от този който е хванал кръста са обикаляли къщите, Светият Кръст да носи здраве и берекет, във всяка къща е имало и уважение и веселба, и ядене и пиене през целия ден, празник е.

Началото на Живота и тези които помагали да е всичко ормално и по лесно се почитали и уважавали, на ден Бабинден. Жените и то предимно по младите булки отивали при баба Янка, при баба Курта с уважение им поливали ръцете да се измият, дарявали ги с пешкири и сапунче. Приготвяли трапеза за празника: баница, зелен кебап, оризов кебап във тави, с ракийка и винце сядали на трапезата и се веселели. „Бабинден, Бабинден, защо не си всеки ден …”.

На Трифон зарезан мъжете взимали бохчи с храна и дамаджани с вино и отивали да зарязват всяка година лозята, края на празника е бил индивидуален …

Прошката и пречистващата сила на огъна са неразделна част от един от най-тачените български празници Сирни заговезни. "Без прошка не може да се заговее", иска се Прошка, дава се Прошка. По-младите обикалят по-възрастни роднини и близки – баща, майка, кумове, по-възрастни братя, сестри и близки и приятели. От тях се иска прошка и целува ръка на домакините; води се разговор в духа на следното: - „Прощавай, мале, тате...“, - „Простено да ти е…”, „Господ да прощава и Светата Богородица“.

На празничната трапеза трябва да има винаги храни, приготвени от растителни, млечни и яйчени продукти: баница със сирене, варени яйца, халва с орехови ядки.

На малките деца и на младите в къщата се прави за здраве ритуала /хамкане/. На конец се завързва сварено обелено яйце или парче халва. Конецът се завърта в кръг и всеки член от семейството, главно децата, се опитват да хванат хапката с уста. Това си е преживяване за малките.

На Заговезни младите семейства по традициия три години носили дарове на Кумовете, баница и кокошка.

Пречистващата сила на огъня в българската традиция. Сирни Заговезни е известен с паленето на огньове/пашпалиги вечерта в неделя. Всяка махала си имала своя пашпалига. Всемогъща е силата на огъня и чрез него хората вярват, че изгарят лошотиите и злите духове. За здраве и късмет се прескачал огъня, а също да се прогонят бълхите…

Хвърлят се специално изработени стрели/бутурници които се наричали за здраве, за къщата, за берекет, за женитба, за децата, за момите: „Стопанино дай ваша Милка на наш Иван, ако я дадеш убаво ще напраш, ако не я дадеш бълхите в гащите, чуряслото /железан прът/ в гъзъ, чувеят на врътът …” .

Постите отминавали и наближавал светлият празник на Възкресението Великден.

Седмица преди Великден е Лазаровден и Връбница/Цветница. Всяка махала си е имала Лазарска група с Кума. Групите лазарки обикаляли пеели и танцували за здравето на стопаните и берекет на дома, звънките им гласчета огласяли улици и дворове.

Следващата неделя се ходило на гости при Кумата, целува и се ръка а тя ги дарявала, с фибичка, огледалце. Почерпката била от нея за лазарките, предимно боб и яйца.

Преди настъпването на Възкресението домовете се почиствали основно. На велики четвъртък се бойдисвали яйца, правили се курабии с петмез.

На празника чисти и пременени се ходи в храма, след това три дни имало хора на хорището и веселба.

Гергьовден е тачен пролетен празник който бележи началото на лятото и новата активна стопанска година. Празникът е свързан със събуждането на природата, с работата на полето, с овчарлъка и с агненето, с аромата на цветята, тревите и билките.

В Орлов дол един от най-характерните и тачени обичаи за Гергьовден е приготвянето на печеница или курбан от мъжко агне и обредният гергьовски хляб. На трапезата има и агнешка дроб-сърма, млечни продукти, варено жито, зелен лук и пресен чесън, баница, винце.

Всеки стопанин носил опеченото агне и опечения гергьовски хляб на игрището до реката, където по традиция свещенника опява и благославя, за извършеното свещенодействие пък му се дарява едната плешка …

През деня на Гергьовден се извършват различни обичаи свързани със земята и плодородието, на този ден се заравя в земята великденско червено яйце, за да е плодородна нивата.

Лятото с жътвата, с работа по нивите, с прибирането на реколтата, със сушата и опасността от градушки. Сушата е опасна и страшна защото носи глад и притеснения за оцеляване. Защото всичко от Земя излиза, а на Земята и трябва дъжд за да има берекет и добра реколта. За това традиционно в Орлов дол през лятото се правил молебен от свещенника за дъжд, изпълнявал се ритуала пеперуда, колело се животно, давал се курбан и Господ помагал.

Успение на Пресвета Богородица в средата на август. Според народната традиция, празникът се нарича Голяма Богородица. А в началото на септември на Малката Богородица, се чества рождението на Христовата майка.

На Голяма Богородица, след тържествена литургия в църквата, се освещават обредни хлябове, които жените след това раздават за здраве и за починалите близки. Вярващите търсят покровителството на Света Богородица за житейските си проблеми. На този ден се правят родови срещи на които се прави курбан за живот, за здраве, за плодородна година, против премеждия и болести. Традиционни ястия на трапезата са пита просфоросана, пиле, варено жито, царевица и тиква. Непременно се ядат диня и грозде.

На Голяма Богородица в Орлов дол се раздава за здраве на комшии в махалата, дини, хляб, грозде, плодове, месо.

След Богородица по махалите жените си правили лятни седянки, почти всяка вечер. Запалвали огън около който сядали и си вършели работа, предели, шиели, бродирали, помагали си и така до следващият ден, лято е.

Дошла есента неусетно, ошарила природата, задухали хладните ветрове и донесли дъждове. Време за оран, сеитба, прибиране на реколтата, гроздобер, приготвяне на къщата за зимата и така до Димитровден.

На Димитров ден е празника на църквата, празник на селото. Правят се курбани за здраве и берекет на всички орловдолци, има хора и веселби на хорището и по домовете, идвали много гости.

След Димитров ден овцете де делят, разплащат се стопаните, приключва активния стопански цикъл, започват празници и приготовления за Коледа, организирали се седянки всяка вечер, правили се меджии и си помагали, на тези селски мероприятия младите освен работа и веселба набелязвали своята любима и любим, младостта си иска своето.

И така колелото от традиции отново се завъртало, отново и отново.

Но, за да разкажем това за което разказахме до тук е имало много всекидневен труд през цялата година, да се засее, да се отгледа, да се прибере, да се преработи, за да има и делници и празници. Първо е бил неуморния труд за оцеляване и продължаване.

Землището на с.Орлов дол е богато на земя, вода, хубав климат, гора и хора произвеждащи блага.

В землището се отглеждало много пшеница, ечемик, царевица, овес, ръж.

Зърното се мелело на домашни хромели за булгур и брашно. Зърно се смилало на брашно и на водениците на р.Соколица и Чамурлийка. Хляб се правил във подници и в семейни фурни. Приготвяли се различни благини: баници, пити, катми, нахутен хляб, юфка, трахана и други вкуснотии. Трошеното зърно /булгур/, бил основна храна в селото, на Орловдолци им викали булгурджите.

Покрай реката садили поливна царевица за храна и фураж.

Имало и зеленчукови бахчи, зелечуци се отглеждали и в много дворове където имало кладенци, отглеждали се домати, пипер, зеле, картофи, лук, праз, чесън.

Около реката имало бостани със сладки дини пъпеши.

В градините имало единични плодни дрвчета, сливи, круши, череши, ябълки. Част от плодовете и зеленчуците се сушали за зимата на ошав.

Отглеждали захарна тръстика от която се правил сладък петмез, На магана тръстиката се пресовала и сока се изварявал в тавите за да се получи сладичко. Петмеза се съхранявал в тенекии и с него се правил рачел от тиква и диви дюли, комбуз/варена тиква вътре със сушени плодове и петмез, правили се курабии с петмез, хляб с петмез, сладка работа.

Подслаждали също делници и празници с вкусен медец от дядо Димитър Капитала.

В селото се отглеждали много животни, най-много овце, по- малко кози, крави, биволи, прасета, магарета, коне и много домашни птици.

Животинската продукция давала месо, мляко, масло, мас, вълна, кожи, тор.

Месото и сланината се осолявали и съхранявали в съндъчета на проветриво място. Правили саздърма в гърнета, луканки, ребра сварени в зелева чорба, свинските мехури били изпозвани за направата на деликатеси пуска, дядо и баба, те се пълнели с мляно месо и подправки, узрявали, овалвали ги в дървесна пепел и били деликатес на пролет и за жътва.

От произведеното мляко се правило кисело млеко, различни видове сирена, катък, сирене в тулуми, масло.

Произведената храна и традициите формирали местната кухня на Орлов дол която предлагала много благинки особено по празници.

Работили произвеждали, вярвали, уважавали, помагали, градили, празнували, пиели и играли, раждали и умирали, пътя на Времето.

В приказката за с.Орлов дол своето важно место заемат и многото майстори занаятчии, индустрията на селото, тези които помагали винаги.

Всяка махала имала свои майстори: и зидари и дърводелци и коларожелезари и подковачи и терзии и бъчвари и мутафчии, имало специалисти и за зор и болест, имало чекръкчии, баячки, при високо кръвно пускали кръв, слагали вендузи, с билки лекувал дядо Желязко Дичев от каквото имаш нужда е имало нужния занаятчия и лечители.

В неделята на хорището до банята, селските музиканти събирали селото на хорото, по-големите празници Коледа и Великден хората били три дни.

В Орловдол и околните села като най-тачен танц по празници е Щерколювата. Известен фолклорен танц от Тракия – игриво и ритмично хоро в тактов размер 2/4. Това българско хоро се счита за един от най-трудните български народни танци.

Орловдолци смятат, че хорото е донесено като традиция от преселниците от Търновско от Арбанаси и се предавало поколения.

Играе се като локален танц по околните села, Хлябово, Главан, Българска поляна.

Играе се едни срещу други по двойкистъпките, три на ляво, три на дясно, три напред и три назад като се срещнат се вика Ихууу…

През свободното време младите се задявали и задомявали а децата играели на воля из селото и по полето през свободното врем, гонели парцалената топка, играели на гъци, чилик, бешка, ангъчка, ловили риба в реката, ходили на Казанките и по Кондуз.

Живота си течал, кипял, минавал и продължавал.

Орловдолци писали с пот, емоция, душа, спомени, вяра, уважение, морал и дух тази богата житейска енциклопедия … та когато видиш някой да се напъва, вири и пъчи можеш просто да му кажеш Орловдолската емблема „А Пръдльо …”

Приказка за с.Радовец

Разстояние от селото до: Тополовград – 26 км, Хасково – 102 км, София – 331 км.

Надморската височина на с.Радовец е от 200 до 240 м.

Землището на с.Радовец граничи със землищата на: север - с.Устрем, на юг - с.Филипово, на запад - с.Студена, на изток - р.Тунджа и с.Лесово

Кратка приказка за извървения път на с.Радовец:

Останки от мегалитни паметници – долмени и цистови гробове се срещат от м.Греда баир до м.Даркая.

В землището на с. Радовец проф. Г. Бончев в началото на ХХ век е отбелязал 26 долмена, разположени в местностите “Червените вървушки” и “Капаклия”. Тези споменати местности се намират на изток от селото, разположени са източно от вододелния хълм Греда баир в една лъга , спускаща се към р. Тунджа.

В тази лъга има голям брой непроучени, дори все още неуточнени еднокамерни долмени и цистови гробове. Бройката им не е уточнена, но може би са над 50. Струпването им на тази малка територия учудва, озадачава, поставя въпроси. Защо тук и поради каква причина?

Долмени, които се намират източно от с.Радовец, област Хасково (Местоположение: N - 41˚ 56' 27.32", E - 26˚ 31' 50.51") – разположени са в местността „Капаклия“, местност, която заедно със „Червените вървушки“, обхващат една лъга преди р. Тунджа, в която лъга има група от шестнадесет малки еднокамерни долмена и около двадесет и шест цистови гроба.

Средновековно селище съществувало в местността “Айвалъка” на 4 км североизточно от селото над р.Тунджа. То е заемало значителна площ и по фрагментите от битова и строителна керамика се съди, че е възникнало през ХII век и продължило своя живот до първите столетия на турското робство ХV-ХVI век.

В скалите над р. Тунджа са били открити сечени “стаи”, които по всяка вероятност са служили или за отшелнически килии, или за погребални камери, или пък в тях се е криело нещо...

Култово место е съществувало в местн. „Даркая“.

Антично селище в района имало и в местността “Хайдут бунар” на 1 км. северозападно от селото, в близост до няколко извора. В района на селището са били намирани множество керамични фрагменти, желязна шлака, както и строителни материали.

Водоснабдително съоръжение в местн. Клюнка е било открито на 2 км югозападно от с. Радовец.

За предполагаемо, най-старо, име за село Радовец може да се приеме названието Инмедио.

Това име се среща в латински извори за историята на България. Там се споменава, че през 333 г., пътят от Кабиле за Адрианопол е минавал през Инмедио (Константоново, Радовец), отстоящо на 30 мили от Бургум (Г. Манастир) и на 25 мили от Адрианопол (Одрин). Явно е имало населено место в този район, но точно къде се е намирало...

В землището на с. Радовец старинният път по десния бряг на р.Тунджа е преминавал през местностите Ландон дере, Касап дере, Бей тепе - 353 м.

В близост до с. Филипово, до неотдавна са били запазени все още останки от калдаръмения път, който е бил охраняван в района от крепост или укрепен охраняващ пътя пост, разположен на 4 км западно от с. Филипово.

Калдаръменият път се проследява и при с. Присадец, на 4 км западно от селото.

За този район трябва да споменем и за голямата тракийска крепост, която се е намирала на връх Дервиш могила, под която е било разположено и тракийско селище.

След с. Присадец пътят е поемал посока към днешното с. Маточина (Фикел), в района на което е съществувала средновековна крепост Букелон/Вукелон със селище до нея, Тази крепост се явявала като преден северен пост преди Адрианопол, от към Авролева (Сакар планина).

През турското робство селище с името Татарлу се среща в османски документи от 1672 г. След това селото се наричало Татаркьой /татарско село/ до 1899 г., когато с указ 341 от 10 юли е било преименувано в Константиново, по името на селската църква “Св. Константин и Елена”.

Нека разгледаме старите имена, откъде идват те.

През ХVII век част от кримските татари се преселили в Турската империя.

Те били заселвани предимно като пазачи по границите и по важни пътища. Една група татари била заселена в този район на пътя от Одрин за Ямбол, където той навлизал в гъстите и усойни гори на Сакар планина.

Основно задължение на жителите на Татарлу и по-късно на Татар кьой е било охраната на пътя. На Даулбаир и Бейтепе е имало пътни стражници и място за престой. Освен да охраняват пътя, жителите му се эанимавали с животновъдство и добив на дървени въглища.

По време на Руско-турските войни 1828-1829 г. и 1877-1878 г. през селото са преминавали руски военни части на път за Одрин.

Сведения за селото от това време получаваме от руски военни съобщения: “По съобщение на офицер Бакланов от 13 януари 1878 г., който в 2 часа и 5 минути начело на руска войскова част навлязал в селото, съобщавал, че пътят от Ваково до Татар кьой е 15 км. /2 часа и 30 минути/, пътят е много лош, минават се няколко ручея през брод. Съобщавало се, че жителите на селото са били татари, които избягали преди да дойдат руските воиски. Селото наброявало 40-50 двора“.

След Берлинския конгрес селото влязло в пределите на Източна Румелия, Сливенски окръг, Каваклийска околия.

Българите, останали под турска власт в граничните райони след Берлинския конгрес започнали да преминават границата и да се заселват в Източна Румелия. Изоставеното татарско село било населено от българи- бежанци от селата Хаджикьой /бившето с.Благунци, днес изчезнало/, Смаилчево и Хас кьой /Сладун/ – семействата на Димо Върбанов, братя Христо и Георги Инджови, Иван Яръков и други. По-късно дошли още семейства от Смаилчево, Хас кьой /Сладун/, Дервишка могила, Соуджак/Студена, Ак бунар, Одрин/фамилия Парясникови, Българска поляна и други селища.

В селото се завърнали и част от татарите, но били прогонени и основали ново селище на 2 км южно от Татар кьой, което се наричало Долно село …, но били изгонени и от там. Преместили се още по на юг, оттатък границата в турска територия и се заселили в с. Татар кьой Хамидие /Филипово/, което по-късно било изоставено.

Селото е имало общинско самоуправление с кмет и стареински съвет.

Към селската община през 1890 г. се числяло и турско-татарското село Авлин кьой (буквално: жив плет). Най-вероятно селото е било оградено с жив плет, откъдето произлиза и името му. Тук жив плет само да искаш, има пространства с драка и то големи към долината на р.Фишера.По-късно селото било напуснато и изчезнало.

В рапорта на училищния инспектор Т. Петров от 1882 г. се казва че Татар кьой е населено с българи-бежанци, които закупили добра къща за училище, но не са били представени списъци на децата, за да се открие училище. Вероятно през следващата година училище е било открито. От летописната книга на училището е видно че през 1891 г. учител е бил Баю Тонев от с. Дервишка могила. Ново училище е било построено през 1895 г, то се е съборило през 1907 г., а учебните занятия били водени в наети помещения. Известни местни учители са били още Гено Лемберов, Димитър поп Михайлов, Христо Стоев, Петър Караганчев, Рада Атанасова и др.

Църквата “Св. Константин и Елена” е била построена през 1890 г. По време на Междусъюзническата война 1913 г. тя била опожарена от турците. Възстановена била през 1916 г., от кирпич. Нова църква, изградена от камък, е била построена през 1931 г. Днес църквата е реставрирана и добре поддържана.

Основен поминък на населението през този период е било животновъдството, в района е имало добра паша, хубави дъбови гори и повече вода, не са били малко стопаните със стада от по 200-400 овце и кози. Отглеждало се също: пшеница, ръж, лимец, бурчак /горчив фий/, главно за лични нужди.

На 3 км. югозападно от селото до 1905г. е имало петокласна митница наречена “Актърма”, командният пункт е бил до самото село, в т. нар. “Държавна нива”.

След закриването на Сливенски окръг и Каваклийска околия през 1901 г. с.Константиново преминало към околия Казълъгач /Елхово/ до 1945 г.

Преди започването на Балканската война 1912 г. тук са били разположени части на 9-та Плевенска дивизия, които се предвижили в посока Одрин.

Труден период за селото е било лятото на 1913 г., когато турските войски обезбългарили Източна Тракия и навлезли по долината на р.Тунджа в българска територия. При това нашествие с.Константиново било опожарено и разграбено. Населението се спасявало като напуснало селото и се отправило в северна посока към Ямбол, Тенево и други селища. След изтеглянето на турските войски населението се завърнало и започнало да възстановява нанесените големи щети. Подпомогнато било от държавата, окръжният съвет в Бургас и от благотворителни организации.

По фронтовете на Балканската и Междусъюзнеческата война са загинали 24 души, а по време на Първата световна война - 19 души.

След Балканската и Междусъюзническата войни в селото се заселили българи- бежанци от Одринско – с Акбунар и от селата Дервишка могила и Студена. Преселнически родове са били Чопарови, Хънтови, Лимберьови, Димошови, Златанови.

Българи бежанци, които се заселили в с. Радовец /Константиново/ са били от селата - с.Акбунар /Sarayakpınar/ - (Одринско), с.Ейля гюню (Яйлагюне) /Yaylagöne/ - (Малгарско), гр.Одрин /Edirne/, с.Провадия /Sinanköy/ (Одринско), с.Смаилчево /Büyükismailce/ - (Одринско), с.Нова махала /Пепония-Πεπονιά/- (Серес)

По време на Гръцко-турската война 1920-1922 г. в селото били настанени временно голям брой турски бежанци.

След тези трудни периоди и премеждия, животът на хората от с.Константиново постепенно навлязъл в нормално русло.

В селото било развито животновъдството, поради добрата база и традиции. Отглеждани били различни земеделски култури, които населението използвало в ежедневието и за отглеждане на животите. В землището се отглеждало пшеница, ечемик, капладжа /лимец/, ръж, царевица, боб, сусам, памук, отглеждани били много овце и кози.

На р.Тунджа били построени малки мелници /караджейки/ на Иван Хънтов и Хр. Пулев. Кръчми и магазини имали Пею Хънтов, Никола Налбантов, Георги Ташакманов, Гено Лимберов, Шидер Инджов. Развитие имали и занаятите, които обслужвали хората от селото и околните села.

Шосето с.Устрем – с.Константиново било построено през 1937 г.

През 1931 г. била построена нова сграда на училището /днес детска градина/.

На 1 декември 1934 г. било създадено читалище “В. Левски”.

През 1937 г. била открита прогимназия.

На 24 ноември 1941 г. в с.Константиново била учредена кооперация “Напредък”.

През периода 1939-1944 г. в района били разположени значителни войскови части.

С.Константиново било преименувано в Радовец по името на местн. Радовец, която се намира между землищата на селата Устрем и Константиново, на 11 януари 1950 г. с указ на МС.

На 26 септеври 1948 г. осемдесет семейства от селото образували ТКЗС “9 септември”. А през 1958 г. било съэдадено обединено ТКЗС “Граничар”, в което влизали землищата на селата Радовец, Присадец и Филипово.

След 1956 г. в селото били построени множество обществени сгради /поща, училище, кметство, сгради на ТКЗС, търговски сгради и други/, обновен бил личния жилищен фонд. Сградата на училището е била построена през 1964г. През 1970г. била построена сградата на Кметството и ресторант „Чакалнята“. Търговска сграда в центъра на селото през 1976г. Мемориалният комплекс за загиналите във войните от село Радовец е бил открит през 1987г. Сградата на бившия Младежки дом, сега Читалище е била открита през 1992г.

Селото било електрифицирано, водоснабдено, прекарани били телефонни връэки. След откриването на рудник “Устрем” и флотационната фабрика имало голям брой хора, които работили и там.

Селото е било най-голямо през 1956 г. – 2159 жители

Засегнато е било от голямата изселническа вълна за този район през 60-те и 70-те години на ХХ век. Много семейства се преместили да живеят в други части на страната – Казанлък, Стара Загора, Ямбол, Пещера, Шумен и други селища.

През 80-те години на миналият век селото е включено в 22 постановление на ЦК на БКП /1982 г./ и постановление 60 на МС от 1984 г. за ускорено развитие на Странджа – Сакар и граничните райони. Построен бил завод за хидравлични елементи, работил е шивашки цех, работна ръка поемала и близката мина “Устрем”. Отглеждани били големи количества зърнени култури и тютюн.

Днес, в началото на ХХI век, селото има/ 2023г. / 490 жители, в по-голямата си част в надтрудоспособна възраст, безработицата е голяма, изселванията от селото продължават. Основен поминък на населението е зърнопроизводството, тютюнопроизводството и животновъдството.

В с.Радовец има кметство, детска градина, поща, пункт на гранична полиция, дом за душевно болни мъже, малък брой търговски обекти ослужват жителите на селото. От с. Радовец има пътища за с.Устрем, с. Студена, с.Филипово.

Разказвамеистинска, интересна, емоционална, приказка. Приказка разказвана от душите сътворили, маркирали, завещали светлинкисветещи и осветяващи пътя на Времето. Това е Приказка за Духа и Душата. Приказка за корена. Една пъстра човешка палитра създала уникална картина сътворена във Времето. Това е визитка, герб и отличителен белег на нашето наследство предавано от Души към Души.

Наследството на с.Радовец, малко съкровище, което ни прави уникални. Пазете своето съкровище, защото това сте Вие. Дух, Традиции, Емоции, Род.

Тази кратка Приказка разказва за частица от богатото движимо културно наследство на с.Радовец.

Живота е движение, раждаш се, живееш, завещаваш и заминаваш.

Представяме частица от завещаното във Времето, пъстро, красиво, изпълнено с дух и емоции, предавано, почитано, отличаващо съкровище.

Женската сукманена носия на с.Радовец, красота на дух, претворена с ръце.

Женския сукман на с.Радовец е изработен от естествени материали.

Основата е вълнен лито тъкан плат с две нищелки/сплитки, най-разпространената сплитка в тъкачеството. Използва се за тъкане на едноцветни, раирани и карирани вълнени, памучни, ленени и копринени тъкани. Готовия плат се разкроява туникообразно.

Сукмана е основна женска връхна, дълга дреха, без ръкави, с богата украса на пазвата и шитето на полите в долната част на сукмана, надиплен отзад с дипли.

В с.Радовец се изработвали три вида сукмани: белкосник предимно с бяла украса, кариотски украсен с цветни ивици плат и сърма и един обикновен без сърма.

Под сукмана се носела дълга памучна риза на която понякога се бродирала семпла украса.

Сукмана се пристягал с пояс от вълнен или памучен плат предимно на цветни раета.

Над сукмана се обличало елече обикновено плетено от памучен или вълнен плат, черно без украса,

Към сукмана се вързвала престилка лито тъкана вълнена, основния цвят предимно в червен и зелен цвят украсени предимно на раета, растителни орнаменти и квадрати. При работа използвали памучни пристилки мармародени, тирини

Отзад на сукмана се пришивали везани плитки.

Забраждането е със забрадки памучни, червени, сини, с растителни орнаменти/хаджийски чумбери от пазар. По време на работа се носи забрадка/дюлбен бяла на цвят с висулки / чевре.

На краката се носили плетени вълнени чорапи едноцветни до коляното, калци, вълнени терлички с кожа отдолу, обували свински цървули, мишинови/кожени кондури/обувки,гумени цървули, дървени /галеци – налъм за работа и в къщи/,

През студената зима са обличали дълга вълнена от шаяк връхна дреха клашник, куталак и джубе.Клашника е дълъгабезръкавна връхна дреха до под коляното, черен на цвят, изработен от валян вълнен плат. Куталака е като клашника но с ръкави и украсен с гайтани, той се носил от по-младите жени. Джубето е било за по-големите студове и виелици. Изработено от черен шаяк, широко с клинове от страни или отзад,Джубето е с дълги ръкави, подплатено с кожаотвътре, отстрани има два джоба, украсен с гайтани и конци по краищата.

Комплекта мъжка носия е изработена от вълна, памук и кожа.

Състои се отвълнени потури/панталотни пристегнати с уркозун/връв.

Нагоре се обличала бяла памучна риза нашита с бродерия на маншета на ръкавите и на огърлието.

Потурите и ризата са пристегнати с вълнен пояс, черен или червен с бели раета, с ресни на края.

Носията включва и елече вълнено, тъмно червеноукрасено с гайтани, също и салтамарка от черен вълнен валян плат с ръкави.

Под коляното на потурите за предпазване при работа са навивалибели вълнени навуща вързани с черни върви.

Мъжете били обути предимно със свински или волски цървули.

На главата задължително калпак.

Дрехите за празник били задължително представителни, нагиздени. Дрехите за делник и за работа по вети износени, стари.

На жътва жените си слагали бели дюлбени, а мъжете тъкани бели кърпи да се предпазват от слънцето.

Зимата когато задуха вятъра и виелицата брули хълмовете обличали хаджамки и намятали дебели топли ямурлуци.

Минавали годините, живота се търкалял, изкачване и слизане, синосуида, заложена, карма.

Но през този промеждутък наречен живот, един момент Време който е изпълнен със емоции, делнични, празнични, семейни, родови, селски, всичко това създало една енциклопедия от традиции, пъстра, емоционална, поучителна, интересна.

Тази енциклопедия от традиции, ритуали, обичаи, адети, танци, игри, дрехи, храна, работа била житейския календар който стриктно се спазвал, осмислял и одухотворявал живота, всеки празник и ритуал носил заложени емоции и утвърдени правила. Създаден бил строг канон на живота той тиктакъл и отмервал Времето, давал души и отнемал душите, но се спазвал във Времето.

Да започнем с Рождеството, началото на пътя. Рождество Христово поставя начало.

Коледа винаги е бил голям уважаван и почитан селищен и домашен празник. Винаги е бил очакван с трапет и вълнение, носел радости, емоции и семеен уют.

В къщи се събирало семейството, подготвяли се всички за празника и малки и големи. Празничната трапеза на Рождество трябва да е постна.

В българската традиция, трапезата трябва да е възможно най- близко до земята, а в стари времена трапезата за Бъдни вечер се е поставяла на паралията близо до земята в знак на преклонение. Освен постните ястия, на масата трябва да има свещ. Най- възрастният мъж в къщата, прикадява с тамян като се казва молитва. На трапезата трябва да има чесън, който да гони болестите и уруките от къщата. Хлябът Боговица, които се меси за Бъдни вечер трябва да се приготви с така наречената „мълчана вода”, а после се украсява с фигури символизиращи божият урожай – слънце, жито или животни. Трябва да има вино, плодове, орехи, боб, чесън, варива, мед и други постни ясти.

По Бъдникът в оджака или печката се гадае дали годината ще бъде добра. Ако огънят е буен или има много искри, годината ще бъде плодородна.

След полунощ из селото тръгват коледарите водени от кудабашите. Облечени са в празнично украсени дрехи, особено и отличително са пришитите огледала и железни бастуни оснен тоягите/джемуците/, някои коледари били обути в подковани чизми/ботуши, калпаците били украсени със синци и пуканки.

Те са скъпи и очаквани гости. Пеят песни за здраве, за берекет, за семейството. След всяка песен котката измяучва иска блажен дар-сланина, луканка. Котката е малко дете което ходи с кудата и събира дарове и така цяла вечер, а на следващият ден веселба, празник е.

На Сурва малки сурвакарчета с мекишови сурвачки пожелават здраве и берекет на близки и комшии. На нова Година 14 януари момците правили Камила /дървена конструкция с клепало отпреде и покрита с черги/. Групата била от маскирани участници, имало майка с дете, поп, лекар, всички носели звънци, обикаляли по къщите гонили злите сили и пожелавали здраве и берекет на дома.

Йордановден/Водици, хората се пременяли и отивали на служба. Наддавало се за икона на Исус Христос който я спечелел, обикалял черквата три пъти за здраве.

Преди много години се ходило чак на Тунджа да се хвърля кръста, но веднъж имало нещастен случай и след това обичая бил провеждан в селото. Кръста се хвърлял в дерето, а свещеника поръсвал хората със светена вода.

Интересно, след това в Радовец къпели младите зетьове пък и свещенника за да е здрав и да укрепва вярата им. Следвало веселба.

Бабинден сутрин рано младите булки приготвяли почерпка, хляб, пита манджи, ушав, шишенце вино или мастика и подаръци сапунче и пешкир и отвали да навестят и благодарят на бабите акушерки баба Софка, баба Аврамца, баба Анастасия, баба Сотирца, баба Кунювка. Следвало гощавка, веселба пийване, хора и песни. На Бабин ден край женското веселие не е добре да минава мъж, нека се веселят на воля.

На Благовец още по тъмно се удряли тенекии и тъпани да плашат змиите и вредителите: „Бягайте змии и гущери днес е Благовещение …” Почиствали си домовете и палели отпадъците от зимата защото пролетта пристигала.

Сирни заговезни/Прошка. Традицията изисква всеки да поиска прошка от хората около себе си - близки и познати, за огорченията и обидите, които волно или неволно им е причинил, както и сам да потърси в себе си сили да прости на тези, които са го наранили.

През деня по-младите обикалят по-възрастните си роднини и приятели, целуват им ръка и искат прошка за стореното през изминалата година. Според обичая молещият се обръща с думите "Прощавай" , а отговорът гласи: "Простено да ти е, Господ да прощава".

Празничната трапеза на Срини Заговезни е богата на ритуали и обреди. На нея задължително присъстват ястия постни или приготвени от растителни и млечни продукти, яйца и халва. Тогава за последен път се заговява преди строгия пост.

Един от интересен семеен ритуал е така нареченото хамкане (амкане). На бял или червен конец се закача парче халва или едно сварено яйце, което се завърта. Наредените в кръг деца трябва да го захапят без помощта на ръцете. Веселба за малките.

По високите части около селото младежи приготвят огньове от тръни и сухи дърва които се запалват с настъпването на вечерта, магията започва, хвърлят се стрели от мекиш които се наричат, става един вид ритуална заря.

Когато огъня омалее се прескача от момчета и ергени за здраве и да бягат бълхите.

Лазаровден/Цветница се празнуват една седмица преди Великден.

Лазарките започвали репетиции след Сирни заговезни. Избирана била Кума на групата от четири момичета. В събота на Лазаровден лазарките се събирали у Кумата. Пременени, нагиздени, косите сплетени на тънки плитки, закичени с пафти, гердани и китки и тръгвали из селото.

С групата вървели и малки момичета, гондулчета, бъдещи лазарки за да се научат на ритуал и да носят даровете от стопаните.

В селото имало по 5/6 лазарски групи.

Привечер около големия Карач на хорището гайдите на Ташо или Янаки, кавала на Вълюв Митьо и тъпана на Таньо турчина събирали мало и голямо на хоро, всички лазарки „Мари Кума Кумице, върви, напреде и се хващали на хорото с моми и ергени, играело се хорото Маруди/Мавруда, марудиното хоро с песен:„Маруда си платно белеше, Маруде ле, кадън Маруде ле …”.

На първия ден на Великден лазарската група се събирала в дома на Кумата. Кумата ги гощавала и дарявала с китки, огледалца, фибички. Лазарките даряват Кумата с кумичен хляб, направен като кукла и червени яйца. След това Кумата ги повеждала към мегдана на хорото, играели и пеели песента” Димо, Дели Димо…” и се веселели. Така завършвал Лазаровден.

Настъпвала страстната седмица прези Великден когато Христос Воскресе. Почистват се домовете за празника, на Велики Четвъртък се боядисвали яйца и се правили курабии.

Според народната традиция Великден отбелязва Възкръсването на природата за нов живот, победата на пролетта над зимата. И в обичаите, и в обредите тясно се преплитали езичеството и християнството.

Христос Воскресе – Воистина Воскесе.

Великден се празнува в продължение на три дни. Сутринта в неделя отново се ходи на черква за тържествената великденска литургия, след което идва ред на празничната трапеза, около която се събира цялото семейство. На нея най-напред се разчупва обредния хляб от най-възрасния в дома на толкова парчета, колкото са хората в семейството, като задължително се оставя къшей хляб и за Бога. Деца и възрастни се чукат с червени яйца, като гледат чие яйце ще се окаже най-здраво. Вярва се, че този, на когото яйцето се окаже "борец", ще бъде най-здрав през годината.

На Великден всички обличат нови дрехи. На хорището около Карача се играело голямо весело Великденско хоро. Ходило се на гости у Кръстниците.

Гергьовден е голям пролетен празник наред с Великден, който бележи началото на лятото и новата стопанска година. Празникът е свързан със събуждането на природата, с аромата на цветята, тревите и билките. Чества се в деня на християнския светец Георги, който в народните представи е покровител на овчарите и стадата.

Вечерта преди празника мъжете ходили на къра за глог с който украсявали портите за здраве. Събирали се билки които слагали вечерта в бакърче а на сутринта се миели с тази вода за здраве. Сутринта се колело ритуалното агне. Слагали по една точка от кръвта на челата на децата и се тръскали кожите да са здрави и честити. Кръвта на агнето се хвърляла в дерето за да се множат животните и да са здрави. Опечените агнета се носели в черквата да се опеят. След това се слагали на трапезата, носи се дар на Кръстника а фамилията се храни весели. На Гергьовден стопанина обикалял нивите. В къщите и на Карача на мегдана се правели люлки за децата и младите.

Лятото настъпвало, ставало горещо, природата цъфтяла и раждала, наближавала жътва.

В началото на месец юни на трети в село Радовец ставал сбор на близки и приятели, ставал Карач панаир. На хорището имало голям Карач/Бряст /в училищния двор/ около него ставали неделните хора, празничните хора, памукчийското хоро, там ставал и събора на селото.

24 юни Еньовден посрещането на слънцето и уважението към силата на природата води началото си от стари времена. От старите баби се знае приказката за Еньо, който на този ден тръгва да търси зимата. Еньовден е денят, по време на който окъпването в ранната утринна роса, набиранeто на китка билки носи здраве и успешно преодоляване на всички болести. Нощта преди празника се характeризира с голямо тайнство според народните вярвания – звездите слизат най-ниско над земята и даряват билките и цветята с лечебна сила.

На мегдана момите за женене слагат пръстени в едно бакърче с вода, то престоява на месечината под трендафил. Сутринта момите приготвяли, обличали малко момиче в бяла риза покрито с червен дюлбен Еньова буля, то вади пръстените от бакърчето и ги нарича, шивач ще вземеш, лекар ще вземеш, терзия ще те вземе, пиян мъж ти се пада,.. а момите припяват „Ой Яни, Яни бре свети Яни. Тръгнал ми е Яни с кола за биле …”. Преди изгрев Слънце се ходи по росата за здраве и се набират лековити билки.

Сушата е традиционен враг на земеделеца от с.Радовец, тя настъпвала в края на пролетта и е продължавала през цялото лято, е била много опасна за хората, които са изкарвали своята прехрана със земеделие.

И за да бъде избегната тази суша и земята да се напои с благотворен дъжд, хората правели обичаи с различна религиозно-магическа основа, чрез които, според техните вярвания, щели да изпратят своята молба към Господ и той щял да ги омилостиви и да спаси реколтата им, правил се курбан и молебен за дъжд.

Когато сушата вече била нетърпима, се събирали в някоя селска къща момичета и избирали едно, което наричали “пеперуда”, като избраното момиче трябвало да бъде сираче, тъй като се вярвало, че то можело да умилостиви повече небесните сили. Избраната “пеперуда” била облечена в бяла риза окичвали я от глава до пети с разни треви, и тръгвали по къщите. Тя носила бакърче с вода и здравец и водила шествието. Щом влезели в двора на къщата, момичетата започвали да пеят специална за случая песен, а пеперудата играела и подскачала, докато домакинята не я полеела с вода. На места, не само пеперудата е била обливана с вода, но и момите се плискали една с друга, или обливали когото срещнат и пеели „Пеперуда лятна над вода се мятна. Дай Боже дъждец да се роди ръжец …”

Лятото омалявало постепенно, есента ошарила природата, Реколтата се прибирала в хамбарите, виното завирало в бъчвите, стопаните приготвяли дома за зимата.

Така неусетно идвал и Димитровден. Свързвали празника с край на активния земеделски цикъл, с приближаващата зима. Вярвало се, че нощта срещу Димитровден небето се отваряло. След Димитровден започвали зимните празници със седенките, попрелките, миджиите, веселбите, задевките, годяжките.

Така се завъртало вълшебното Радовчанско колело на местните емоции, един кръговрат от свързани в едно делници и празници и веселби и болка и силна вяра и традиции, магия на Времето.

Преди празниците били делниците, делниците били основата на живота, а празниците били духа, емоцията и вярата в доброто.

Делниците осигурявали прехраната. В землището на с.Радовец се отглеждало зърно, пшеница, капладжа, ечемик, царевица, ръж. Произведеното зърно било за изхранване и фураж. В къщи се мелело на хромел за булгур пък и за брашно. Воденици за брашно имало на р.Тунджа - Хънтовата воденица, Пулевата воденица. Брашното и булгура били сновни храни. В къщи се правил хляб в подници и в пещ. Правили се разни вкусотии:катми, палачинки, мекици, катмери, гюзлеми, карталаци, триеница чорба, качамак, различни баници и пити.

Освен зърно се отглеждали за прехрана боб, леща, картофи, лук, чесън, бостани, тикви, гледало се тютюн, памук, сусам.

В зеленчукови бахчи Ташакмановата бахча, при Студеното кладенче и покрай селската рекасе отглеждали домати, пипер, зеле, праз.

От плодовете имало сливи, череши, орехи, бадеми и диви плодове: ябълки, круши дюли от които се правило ошав.

От сусама се правил шарлан.

За сладко се гледала захарна тръстика, от сока и се изварявал сладък петмез а от него с тиква ставал разкошен рачел, правили и комбус с тиква, ошав и петмез, корабиите подслаждали също с петмез.

Мирията осигурявала добри условия за пасищно животновъдство. Отглеждали се много овце, кози, волове, биволи, магарета, коне, свине и домашни птици. Продукцията се преработвала най-рационално и качествено. От месото се приготвяли: кебап пържен и пушен, саздърма, луканки, дядо, пастърма, месо и сланина осолени в дървени сандъчета и други вкуснотии за делник и празници.

Млякото също: правило се кисело мляко, разни видове сирена, толумско сирене, катък, извара, масло.

Произвеждането на тази продукция била ежедневието на с.Радовец. Това ежедневие и традиции създали много вкуснотии които и сега може да се опитат.

Селото било и една голяма детска градина, деца щъкали навсякъде, работа много, но все пак им оставало и малко свободно време и те го запълвали с игри и веселби на воля. Играли много игри в които се изисквало умения бързина сила, хитрина но било весело и забавно. Още се помнят многото деца и голямата врява, буйните игри и зачервените бузи. Интересно и за завиждане, какво ли не е измислял детския гений, с каквото има подръка разбира се. Радовчанските детски игри: Местен дувар, Трупани мулета, Прескочи кобила, Магаре, Чилик, Сляп дерменджия, Гуци, Аршинки, Балабори и така цяла година, „а зимата какви пързалки ставаха …”

В селоРадовец имало много занаятчии, те помагали защото можели и знаели. Каквото е било нужно имало кой да реши проблема: имало зидари, дърводелци, коларо-железари, известен терзия и абаджия бил майстор Колю Нейкин, майстор Христо Вълков, обущар Никола Щерев, подковачи Никола Налбантина, Стоян Кисьов и сина му Петър, бъчварина майстор Ангелчо, имало бръснари, мутафчия, тенекеджия, сарач, бояджия, бръснар, имало акушерки баби имало и деца, имало баячки, чекръкчия Никола Недев, имало лечители по народна медицина, имало учители имало училище, имало свещеници имало и вяря, имало си всичко.

Да приключваме със сладките приказки и да свършим нещо полезно: „Уложи вердиленчетата у селителя” в превод: ”сложи юрдечетата/патетата в кошницата” да не ти скърша кокалите...

Приказка за с.Синапово

Разстояние от селото до : гр.Тополовград - 14 км, гр.Елхово - 13 км, гр.Хасково - 96 км, гр.Ямбол - 49 км, гр.Бургас - 107 км, гр.Стара Загора - 96 км, гр.Пловдив - 169 км, гр.София - 319 км.

Надморската височина на с.Синапово е от 100 до 130м.

Землището на с.Синапово граничи със землищата на: север – с.Пчела, с.Малък Манастир и с.Изгрев; на запад – с.Чукарово; на югозапад – с.Орешник; на юг – с.Капитан Петко Войвода; на изток – с.Княжево.

Кратка приказка за извървения път на с.Синапово:

През различните епохи, поради добрите природни условия, в землището на с. Синапово е имало активен живот, който се маркира на различни места.

В местността “Прасачука” на 1,5 км западно от с. Синапово, на двата бряга на река Синаповска е маркирано праисторическо селище и селищна могила с координати N - 42 ̊ 07’ 56.6’’, E - 26 ̊ 29’ 24.7’’ и с надморска височина от 164м. Селищната могила е с размери: диаметър: 100м и височина - 5м.

Праисторическо селище е съществувало и в района на днешния Синаповски язовир, като негови останки личат на стотина метра северно от язовира.

Западно от с. Синапово в местн. „Кара Колюв камък“ до „Дядо Иванова кория“ има издълбано в скали каменно корито – вероятно тракийски мегалитен жертвеник.

Селище е било разположено на десния бряг на р. Тунджа покрай древния път Кабиле-Адрианопол до с. Синапово, в местността “Трапсата” на 1 км източно от селото, с координати N- 42 ̊ 08’ 03.4’’, E- 26 ̊ 28’ 52.5’’ и с надморска височина от 210м.

В землището на с.Синапово са отбелязани 10 броя могили.

Селища или земеделски имения е имало в местн.“Каизма“, „Каракас чука“, „Балабана“ и „Бамя лъка“.

Селище в местн. „Гюнгюрмеза“ с координати N - 42 ̊ 08’ 37.5’’, E - 26 ̊ 28’ 34.6’’ и надморска височина - 237м.

Друго такова селище от римската епоха е с координати N - 42 ̊ 07’ 42.3’’, E - 26 ̊ 28’ 43.2’ и надморска височина - 116м.

Интересно антично селище има координати: N -42^° 08΄ 58.9΄΄/ E - 26^̥ 26΄ 10.6΄΄ и с надморска височина - 122м.

Селището е било разположено на десния бряг на р. Синаповска в открита местност с наклон от юг на север и североизточно изложение.

Друго селище или имение е съществувало с координати N - 42 ̊ 08’ 57.4’’, E - 26 ̊ 29’ 06.7’’и надморска височина от 101м.

Разположено е било върху десния бряг на р.Калница.

Селище с координати N - 42 ̊ 09’ 06.0’’, E - 26 ̊ 29’ 03.7’’ и надморска височина от 106м, съществувало през римската епоха.

Имение от римската епоха с координати N - 42 ̊ 07’ 46.5’’, E - 26 ̊ 28’ 15.7’’ и надморска височина - 152м.

Историята продължавала. Едни се маркирали, други не, просто изчезвали.

Било …, сега е друго, кратки отрязъци от време: раждане и смърт, неизбежен кръговрат.

По поречието на р. Тунджа през 1516/18г. било регистрирано селището Йенидже /Синапово/ с 25 мюсюлмански домакинства, 3 домакинства ямаци и петима неженени мюсюлмани.

Регистрацията от 1530г. представяла селището като тимарско, населено от 25 ханета мюсюлмани и един неженен мюсюлманин.

През 1570г. селището е било част от зиамет /вид поземлено владение/ „на името на Мехмед чауш /военен чин, пазач/, от чаушите на двореца“.

В регистрационната матрица към името са прибавени още два дублетни топонима: Синаплъ и Чауш кьой, с уточнение, че е близо до с. Шахили. Представено е било вече като изцяло християнско селище с 30 домакинства, като за 14 от тях било отбелязано - пришалец. В селото се отглеждало зърно, зеленчуци, кошери, свине, сено, лозя, имало воденици.

Село Синапово, през 1606 г. се е наричало Синаблъ, а по-късно Синаплий. През 1651 г. селото наброявало 50 християнски семейства.Вероятно в началото на XVII век в селото се заселили вече христянски семейства.

Поради добрите природни условия, селото постепенно се превърнало в зеленчукопроизводителен център.

След Руско-Турската освободителна война 1877-1878г. и Берлинския конгрес 1878г. с.Синапли влязло в пределите на Източна Румелия, Сливенски окръг, околия Кавакли.

Църквата “Св.Илия” е била построена на мястото на стар оброк, още през 1834г. с ценни икони и дърворезби, подновена била през 1878г. и през 1934г.

Първото училище, гръцко, било открито през 1836г. До 1908г. то се помещавало се в частна къща.

Селото било важен земеделски и занаятчийски център. Силно било развито зеленчукопроизводството – бамя, чесън, лук, праз, бостани; зърнени култури – капладжа, бурчак, ечемик, овес и други. Имало 4 дюкяна и 8 мелници /караджейки/ по р.Явуздере.

Предания гласят, че първоначално селото е било в местността Старото село на десния бряг на Явуз дере. После жителите на 5 махали, пръснати на 2-3 км една от друга из гъстите тогава гори се, преместили на сегашното място преди около 200 години. Най-голямата от тези махали била Деведаре, откъдето дошъл и най-стария местен род Ишпековци. Останалите махали се намирали в местностите Коруджа дере, Чекърджията, Трапсата и Транис петрис. Така Синапово е възникнало като сборно селище, чието население е попаднало под силното влияние на гръцизма. Има спомени, че сред околните гърчеещи се села то е било най-късно повлияно от гръкоманията. Не се помни турци да са живели в селото

Първите изселвания на гърци синаплиоти от селото били през 1905 – 1906г. В Гърция били заселени в Тесалия около гр.Лариса. На тяхно място се заселили през 1907г. около 50 семейства от селата Черепово, Свирково, Медникарово, Черна могила, Белица, като основавали отделна махала. Стари преселници са били Узунови, Аксиеви от с.Черепово, Тасеви от Доситеево, Турлаците от с. Сърнево.

Българско училище в селото има от 1912г.

В началото на ХХ век селото е имало население около 1800 жители. Имало е три махали, църквата „Св. Пророк Илия“ е била построена през 1834г., в селото е имало начално училище до 4 клас, в което учили около 130 деца, обучавани били на гръцки език от учители гърци.

Гърците Синаплиоти масово се изселили от с.Синапли през периода 1923-1926г., във връзка с двустранната спогодба между България и Гърция за доброволно изселване на малцинствата. Първите изселвания от селото са били през 1906-1907г. като бежанците били предимно настанени в с.Амарлар/Келада/ южно от гр.Лариса – 45 семейства. При последвалото масово изселване през 1925г. преобладаващо Синаплиотите били настанени в Поликастро/северно от Кукуш - около 350 семейства, около 100 семейства в Мeсуни/Кърсърджа/Родопи, около 45 семейства в Солун. Смята се, че семействата бежанци от с.Синапли за периода 1906г. – 1926г. били около 595 семейства.

На тяхно място били заселени българи бежанци от Тракия и Македония: с.Азатлий /Азатлъ-Azatli/ - (Одринско), с.Аслан /Асхан-Aslıhan/ - (Узункьоприйско), с.Ейля гюню /Йалагюне-Уaylagone/ - (Малгарско), с.Еникьой /Пашаенидже-Paşayenice/ - 120 семейства (Узункьойприйско), с.Кадънкьой /Ескикадън-Eskikadın/ - (Одринско), с.Карамусли /Karamesutlu/ - (Бабаески), с.Кемал /Кемалкьой-Kemalköу/ - (Одринско), с.Муратчилар /Muratcali/ - (Одринско), с.Османли /Osmanlı/ - (Одринско), с.Софулар /Менекшесофулар-Menekşesofular/ - (Одринско), с.Тьойбелен /Тойбелен-Toybelen/- (Мала Азия/Балъкесир), с.Чопкьой /Чопкьой Çöpköу/ - (Узункьойприйско), с.Беятли /Пагоуриа-Παγούρια/ - (Гюмюрджина), с.Еникьой /Яна-Ιάνα-несъществува/ - (Дедеагачко), с.Калайджидере /Каситера-Κασσιτερά/ - (Гюмюрджина), с.Кърсърджа /Месоуни-Μεσσούνη/ - (Гюмюрджина), с.Лефеджилер /Лофарион-Λοφάρι/ - (Гюмюрджина), с.Ортаджи /Амвросия-Αμβροσία/ - (Гюмюрджина), с.Съчанли /Пондики-несъществува/ - (Гюмюрджина), с.Геракарци /Гераконас-Γερακώνας / - (Енидже, Вардарско), с.Морарци (Моравци)/Антигония-Αντιγόνεια/ - (Кукушко), с.Планица /Фиска - Φύσκα/ - (Кукушко).

В с.Синапово след изселването на гърците (синаплиоти) през периодите 1905-1906г. и 1923-1926г. били заселени българи- бежанци от 22 селища от Тракия и Македония.

Нови фамилии били: Пашови, Касабови, Джонджорови, Пършеви, Карамфилови, Кирови, Топалови, Шапчеви, Христови, Николови, Стамболови, Дипчикови, Кехлибарови, Палугчиеви, Загорови, Скерледови, Ибришимови и др. от с. Еникьой /Узункьоприско/. Кукучеви, Тимневи, Маджарови, Камбурови и др. от с. Еля гюню.Темелкови, Ямандиеви и др от с.Карамусли /Бабаески/. Шереметови, Хаджиеви, Сарандеви и др. от с. Кърсърджа /Гюмюрджинско/. Пандулеви, Балеви, Пецови, Чонови и др. от с. Мурарци /Кукушко/.

В селото бил построен за бежанците цял нов квартал с бежански къщи /Шаронски/ и водоснабдяване чрез чешми. Бежанците били оземлени. Основен поминък станало тютюнопроизводството, зеленчукопроизводството и животновъдството.

На 22.XI.1931г. било създадено читалище “Васил Левски”. През 1936г. на 21.I. била учредена кредитна кооперация “Бамя”. Селото било преименувано от Синапли в Синапово през 1934г. с Министерска Заповед 2820 обнародвана на 14.VIII.

През този период в землището се отглеждали много зеленчуци – бамя, праз, зеле, пипер, тикви и други; зърнено-фуражни култури, тютюн, слънчоглед; много домашни птици, овце, крави.

Занаятчии били Илия Ангелов, Динко Кабадиев, Иван Кукуригов, Желязко Нонев, Златка Стефанова, Яни Пашов, Колю Ручев, Комня Костадинова, Желязко Петров, Александър Аксиев, Ламбо Ковачев, Димитър Попов, Димитър Шатъров и други. Кафенета, кръчми и магазини имали: Пею Кънев, Христо Иванов, Милан Бакалов, Лазар Алиманов, Петър Шапкалов, Георги Дипчиков, Петър Герин, Анещи Сотиров и други. Фурнаджии били – Вълко Стойчев, Паскал Семерджиев, Атанас Пършев, Димитър Маринов.

Мелница имал Димитър Чаушев, а воденици /караджейки/ по р.Синаповска – Нестор Вълчев, Атанас Белев, Илия Типов, Стоян Господинов; дарак имал – Йордан Турлаков; ракиджийни казани – Милан Бакалов, Атанас Герин, Александър Аксиев. През 1946г. Синапово имало 2486 жители.

През 1949г. в селото било създадено ТКЗС, което през 1958г. преминало към обединено ТКЗС “Път към комунизма”, в което влизали селата – Княжево, Синапово, Срем. През 50^те и 60^тегодини на миналия век, селото било електрифицирано, водоснабдено, телефонизирано, изградени били обществени и стопански сгради. В землището се отглеждали много зърнено- фуражни култури, картофи, слънчоглед, тютюн, зеленчуци, овес, крави, птици.

Но това не било достатъчно да задържи населението на селото. През 70^те и 80^те години имало изселническа вълна, предимно в северна посока – Елхово, Ямбол, в по-малка степен Тополовград, Стара Загора, Бургас..

В началото на XXIвек /2023 г./ в с.Синапово живеят 327 жители, в преобладаващата си част в надтрудоспособна възраст. Населението се занимава предимно с отглеждане на зърненофуражни култури, технически култури, зеленчукопроизводство, малко овце, кози, крави и птици. Има ежедневни трудови пътувания към Марица-Изток, Елхово. В селото има кметство, църква “Св.Пророк Илия”, училище, детска градина, поща, читалище. Селото е свързано с пътища със с.Княжево и гр.Тополовград.

Да разкажем още за магията на село Синапово, особено красива, интересна, чудна смесица, от спомени, традиции, адети, табиети, празници, делници, родове, корени, гозби, веселби от Тракията и Македония.

Впечатляваща картина в която е съхранена красота, от опазени стари корени, пъстра палитра на цветове,от символи и шевици, омая от вкусове, силна вяра и дух.

Приказка за корен, за традиции, бит, отношения, създадени, пренесени, видоизменени, наново изтъкани, опазени във времето.

Вярата, Духа, силата за Живот тук са създали шедьоври в претворена красива материя, традиции и бит.

Старите Синаплиоти времето ги разпиляло, съхранили са спомените за реката, за Св.Илия, за хората, за бамята, но далече, далече из Тесалия и Егейска Македония, но са си останали синаплиоти по корен и дух.

Човешките страсти и мъки довяли от Тракия и Македония други души, с душа оставена надалече, да пускат тук нови корени.

Дошли пускали корени, но останали спомените, тъгата, корена, гробовете. Синаповци бежанци завинаги, съхранили корена, традициите и духа на родните места.

Синапово едно малко хранилище на дух, традиции и обичаи.

Ще започнем приказката с уникалнаия комплект женски дрехи от с.Еникьой/Узункьоприйско, една българска магия.

Еникьойската женска носия спада към сукманения тип женско облекло. Хр.Вакарелски я определя като одринско-узункюприйска или узункюприйска северна носия, носена в някои села около Одрин и северно от Узункюпри.

Горната женска дреха в еникьойската носия е сукманът-цукно.

Изработен е от дебел вълнен тепан плат. В голямата си част сукманите са черни.

Кройката на сукмана е от две парчета плат за предница и гръб. Към тях се пришиват клиновете. Цукното принадлежи към слабо клинатите, с високи клинове сукмани. Височината на клиновете е под мишницата.

Пазвената извивка е сравнително дълбока (до 30 см) и заоблена. На тила от вътрешната страна е пришито тясно парче памучен плат, за да не се протрива врата.

Дрехата е безръкавна.

Декорацията е съсредоточена по отворите на пазвата, раменете и по полите. Украсата по пазвите и ръкавния отвор е твърде скромна. Преобладават светлите, топли краски в червено и оранжево- черти, зигзаговидни линии и такива от меандричен тип, които ограждат тесни ивички с дребни геометрични фигурки все в същите ярки тонове. Украсата се допълва от ситни разноцветни, най-често сини и зелени орнаменти и бели памучни релефни пошиви.

Богата е везбената украса по полите на сукманите. Тя е от няколко орнаментирани, хоризонтални, наредени една над друга ивици, достигащи ширина до 20 см. Това, което отличава везмото, е наличието на пошиви от бял памук, почти неусукан, което придава пластичност на рисунъка. Изобилието на бяло везмо определя и названието на тези шарки - „б"ала кудела". Цветните вълнени прежди, които разчупват бялата шевица поради багренето си с природни бои са с меки тонове, които придават неповторимо великолепие на дрехата.

Задължително полите са обточени с гайтан.

Завършекът на шевицата в горния край е с орнаменти, подредени на разстояние един от друг (или редуващи се с тъмни изображения), така че да се открояват по-ярко на основното поле на сукмана.

По своята украса еникъойския сукман се доближава до останалите везани сукмани от Тракия.

Като съставна част на носията е и ризата. Тя се изработва от домашно, лито тъкано, бяло памучно платно, с туникообразна кройка.

Дължината на ризата стига почти до глезените. Пазвата е с дълбочина 15-20 см и леко заоблена. В някои от ризите има малка яка с ширина 1-1,5 см. Ръкавите са дълги до китката, с широк отвор в долната си част. Украсата на ръкава на ризата е съсредоточена в долния му край. Около пазвения отвор има ред разноцветни линеарни орнаменти или дребни разноцветни геометрични мотиви — фини и нежни, открояващи се на фона на бялото платно. Като допълнителна украса са белите или цветни памучни конци, завършващи с малки цветни пискюлчета, с които се завързва пазвата на ризата.

Украсата по полите на женските еникьойски ризи е изцяло тъкана, с червена, памучна, слабо усукана прежда. Тази старинна техника на декорация, битувала до твърде късно, а това прави еникьойския традиционен костюм уникален.

Над сукмана се опасва поясът от вълна, широк, основно в оранжев и червен цвят украсен с ивици светли и тъмни.

Престилката е опасана върхупояса и сукмана. Престилката в еникьойския женски костюм носи наименованието престел 'ник. Тя е вълнена, лито тъкана, едноплата, с дължина, покриваща полите на сукмана и стигаща до украсата на ризата.Украсата е от втъкани линеарни мотиви от бял, неусукан памук, придаващ релефност на изображението и е в съответствие с декорацията на сукмана. Напречните бели ивици се редуват с разноцветни ивици с пъстри ромбични фигури, извезани върху тях. Те са бели, червени, оранжеви, черни, редуващи се ритмично, като между тях остава известно разстояние, през което прозират багрите на основата. Освен престилките с изцяло извезани основни полета се срещат и такива с украса от хоризонтални разноцветни ивици и семпла везбена украса в долния край от стилизирани растителни мотиви. Престел'ниците са обточени с по-тесни или по-широки гайтани в ярки тонове и завършват с шарени ресни.

Връхната дреха Търлик в носията на с. Еникьой сеизработва се от черен шаяк. Дрехата е с ръкави до лакътя. Дължината е под коляното и стига до там, където завършва везмото на цукното.Търлика е една от най-богато украсените дрехи в българското народно облекло. Декорацията е по пазвите, полите, гърба, ръкавите, раменете и съединителните шевове. Тя изгражда една твърде монументална композиция, която придава тържественост и достолепие на цялата носия. Търлика със своята изключително пищна украса придава завършек на носията и неповторимаизящност.

Косник/Косичник към носията е срециално произведение на изкуството и умението на евикьовските майстори, булки и моми. Аксесоарите за украса включват още така наречения накит пъстра китка за главата отгоре над забрадката, гердани, обеци, пръстени, игли.

Принадлежностите за обуване към женската еникьойска носия са вълнени терлици, високи калцуни, с кожа отдолу, те са орнаментирани с красива везба с вълнени и памучни конци с растителни орнаменти. Обувани били също с плетени черни чорапи,и обуща.

За прическата на жените от с. Еникьой са характерни плитките, започващи на тила, зад ушите и спускащи се по гърба.

Забраждането се извършва с забрадка/чембер, сгъната по диагонал, с прехвърлени краища на тила и завързани на върха на главата.Забрадката/чембера е предимночервена или вишнева с щамповани растителни орнаменти в розово и червено и пришити ресни по двата края от оранжева и червена вълнена прежда.

Бежанците от с. Еникьой, Узункюприйско преселени в с.Синапово в първите десетилетия на XX в. постепенно заменят своята носия с местно по-ново облекло,по-съвременно. До към 60-те години на миналото столетие старата носия е била пазена от възрастните жени, за да бъдат погребани с нея, заумрело.

Женското облекло от Еникьой е било модел и за изработването на традиционен народен костюм на Царица Йоанна. В архивни снимки от 1935 г. от Евксиноград може да се види царицата в тоалет от рокля и горна дреха, препасана с колан и с везмо, повтарящо като орнамент и местонахождение старинната еникьойска шевица.

Необикновената красота и изтънченост на тази носия и днес е вдъхновение за изработване на традиционно облекло. Това е една велика народна магия от хармония на символи, съчетаване на цветове и умения, изработена с душа и ръце, Еникьойската носия.

Другата основна женска носия в с.Синапово е от Беломорска Тракия, от с.Кърсарджа/Гюмюрджинско от където са били другата голяма част от преселниците в Синапово.Традиционно женско облекло ог Гюмюрджинско еСаята.Душа от Тракия претворена в материя.

Саята/Сагя е всекидневна дълга връхна дреха от обикновено домашно тъкан вълнен черен плат, за топлото полугодие се правили саи от памучен плат/син, зелен/. Саята е с туникообразна кройка и с ръкави до лакътя. Кройката е вталена на кръста с широки поли в долния край украсени с апликации и бродерия. Украса е поставяна около деколтето и на нагръдника. Ръкавите са къси до лакътя.Украсата на гюмюрджинската Сая е от бродирано червено-оранжево везмо в долния край на ръкавите и полите, ширити и гайтани се пришивали по пазвите и в долния край на ръкава.

Ризата е памучена с туникообразна кройка, с ръкави, бяла на цвят имало е и ризи с цветни ивици оренжеви, червени, зелени. Украсата на гюмюрджинската риза е от везмо в долния край на ръкавите и полите.

Над саята се обличало късо елече без ръкави красиво извезано по краищата.

Поясът към носията е дебел, вълнен, виненочервен, с напречни бели черти.

Допълва се от тясно коланче – зунка, с надлъжни, предимно оранжеви, червени и сини ивици.

Отзад на пояса, като декоративно допълнение, се връзва т. нар. „гахтан“, представляващ сплетена вълнена прежда, с дълги червени ресни и украса от цветни малки пискюлчета.

Следва престилката. Престилките са вълнени в основни цветове, червено и оранжево, богато ошарени предимно с геометрични фигури: ивици и квадрати с висулки и дантела по краищата.

Забраждане – на главата се поставя червена плитка шапка, покрита с кърпа или забрадка, върху която се слага голяма бяла кърпа/дюлбен орамчен с червен/розов голям кант със свободно спускащи се краища по гърба и раменете.

Украта към комплекта включвала: колан с пафти, сребърни висулки, гердан, обеци.

Комплекта мъжко облекло е било изработвано и украсявано от естествени материали, вълнени и памучни платове, гайтани, кожа.

Мъжете са носили традиционно кафяви потури вързани с уркузун/връв.

Риза бяла памучна, с везба по ръкавите и около врата.

Като връхни дрехи са носили, вълнено елече украсено с гайтани, аджамка - вълнена дреха с тесни и дълги ръкави, къса до над пояса силно прилягаща до тялото с твърде ниска яка.

Поясът е бил плътно завит около кръста: вълнен, вишнево червен с голяма широчина.

Останалите части от комплекта мъжко облекло са били – колан, калпак от черно кожа, вълнени бели навуща вързвани с черни върви, цървули от щавена или нещавена свинска или волска кожа.

Цялата тази галерия от цветове, умения, традиции и красота била допълвана и от облеклото от преселници от други краища на България, на Тракия и бежанците от Егейска Македония/Кукушко.

Времето дава и взема, разпилява и събира, гради и руши, ражда и умира, отминава, заминава, наникъде. Живота се търкалял, прогонени, преследвани, измъчени но горди Души, тук намерили нов подслон и тук свили ново гнездо.

Следвал промеждутък наречен Живот, момент от Време което е било изпълнено с емоции, делнични, празнични, семейни, родови, селски, всичко това създало една местна велика енциклопедия от традиции, емоционална, поучителна, интересна.

Тази енциклопедия от традиции, ритуали, обичаи, адети, танци, игри, дрехи, храна, работа, била житейския календар който стриктно се спазвал. Той осмислял и одухотворявал живота, всеки празник и ритуал носил заложени емоции и утвърдени правила. Създаден бил строг канон на живота, като часовник той тиктакъл и отмервал Времето, давал души и отнемал душите, но се спазвал във Времето.

Да започнем с Рождеството, началото на пътя. Рождество Христово поставя начало.

В къщи се събирало семейството, подготвяли се всички за празника и малки и големи. Приготвяла се трапезата. Трапезата на Рождество трябва да е постна. Освен постните ястия, на масата трябва да има свещ. Трапезата се прикадява с тамян от най- възрастният мъж в къщата, като се казва молитва. На трапезата трябва да има чесън, който да гони болестите и уруките от къщата, правил се обреден хляб, баница с късмети, постни сърми, слагали орехи, ошав, боб, печена тиква, мед и други постни ястия.

След полунощ из селото тръгвали коледарите на групи/колове, в Синапово имало четири коледарски кола. Облечени са в празнични и украсени дрехи, с ямурлуци. Коледарите са скъпи и очаквани гости. Пеят песни за здраве, за берекет, за семейството. След всяка песен котката измяучва иска блажен дар, сланина, луканка. На сутринта групите се събирали на горната поляна за да празнуват.

На Сурва малки сурвакарчета с мекишови сурвачки пожелават здраве и берекет на близки и комшии. На Нова Година 14 януари момците правили Камила от дървена конструкция с поставено клепало отпреде и покрита с черги. Освен камилата носена от поне двама участника в групата имало маскирани момци като мечка и мечкатар, имало булка с дете, поп и лекар, всички носели звънци, голяма олелия, били придружавани и от музиканти, обикаляли по къщите, гонили злите сили и пожелавали здраве и берекет на дома.

Йордановден/Водици, хората се пременяли и отивали на служба. След службата свещеника хвърлял кръста за здраве и берекет в реката от новият мост.

Бабинден сутрин рано младите булки приготвяли хляб, пита, манджи, шишенце вино или ракийка, подаръци сапунче и пешкир и отивали да навестят и благодарят на бабите акушерки: баба Михалца, баба Петра, баба Добра. Следвало гощавка, веселба, пийване, хора и песни, стигали и до кръчмата, даже черпели мъжете за празника.

Сирни заговезни/Прошка. Традицията изисква всеки да поиска прошка от по-възрастните близки и познати, за огорченията и обидите, които волно или неволно им е причинил, както и сам да потърси в себе си сили да прости на тези, които са го наранили.

Един интересен семеен ритуал е така нареченото хамкане (амкане). На бял или червен конец се закача парче халва или едно сварено яйце, което се завърта. Наредените в кръг деца трябва да го захапят без помощта на ръцете. Веселба за малките.

По високите части около селото на четири места младежи приготвяли огньове от тръни и сухи дърва които се запалват с настъпването на вечерта, магията започвала, хвърлят се стрели два вида остри и тъпи от мекиш които се наричат, става един вид ритуална заря. Когато огъня омалее се прескача от момчета и ергени за здраве и да бягат бълхите.

Лазаровден/Цветница се празнуват една седмица преди Великден. Лазарките започвали репетиции след Сирни заговезни. Избирана била Кума на групата от четири момичета. В събота на Лазаровден лазарките пременени се събирали у Кумата и тръгвали из селото. С групите вървели и малки момичета, бъдещи лазарки за да се научат на ритуал и да носят даровете от стопаните.

По време на страстната седмица преди Великден се почиствали домовете за празника, на Велики Четвъртък се боядисвали яйца и се правили курабии, на Разпети петък били смирени и тихи в очаване на Възкресението.

Христос Воскресе – Воистина Воскесе.

Великден се празнува в продължение на три дни. Сутринта в неделя отново се ходи на черква за тържествената великденска литургия, след което идва ред на празничната трапеза, около която се събира цялото семейство. Деца и възрастни се чукат с червени яйца, като гледат чие яйце ще се окаже най-здраво. Вярва се, че този, на когото яйцето се окаже "борец", ще бъде най-здрав през годината.

Гергьовден е голям пролетен празник който бележи началото на лятото и новата стопанска година. Чества се в деня на християнския светец Георги, който в народните представи е покровител на овчарите и стадата.

Сутринта се колело, ритуалното агне, правили се курбани, печеници, дробсърма. Опечените агнета се носели в черквата да се опеят, на попа се давало плешка... След това се слагали на трапезата, носи се дар и на Кръстника и след това фамилията се храни и весели. На здрави дървета из селото се правили люлки за моми и ергени.

Лятото настъпвало, ставало горещо, природата цъфтяла и раждала, наближавала жътва.

Сушата е традиционен враг на земеделеца,тя настъпвала в края на пролетта и е продължавала през цялото лято, сушата е била много опасна за хората които са изкарвали своята прехрана със земеделие.

Когато сушата вече била нетърпима, се събирали момичета и избирали едно, което главяли за “пеперуда”, като избраното момиче трябвало да бъде сираче, тъй като се вярвало, че то можело да умилостиви повече небесните сили. Избраната “пеперуда” била облечена в бяла риза окичвали я от глава до пети със зелинина и тръгвали по къщите. Щом влезели в двора на къщата, момичетата започвали да пеят специална за случая песен, а пеперудата играела и подскачала, докато домакинята не я полеела с котел вода. На места, не само пеперудата е била обливана с вода, но и момите се плискали една с друга, или обливали когото срещнат и пеели песни.

Свят ден Илинден, празника Свети Пророк Илия е празник на църквата, празник е и на с.Синапово. Провежда се традиционен голям събор повече от сто години. Празник на църквата с водосвет, селски курбани около двата бряста, веселби и хора, близки, гости и приятели около трапезите.

Лятото омалявало постепенно, есента почуквала на вратата. Реколтата се прибирала в хамбарите, виното завирало в бъчвите, стопаните приготвяли дома за зимата.

Лятото постепенно отминало, слънцето не парело силно, денят намалявал, спускали се мъгли по реката и неусетно есента ошарила с чудната си палитра природата.

На Петковден църквата почита Света Параскева или още наричана Света Петка. Този ден е наричан още Зимен Петковден в българските вярвания бележил прехода към зимата.На Петковден в Синпово на стадиона по традиция се провеждал хайван пазар продавали се всякакви животни и за храна и за работа, на всеки каквото му трябва, идвали търговци и копувачи от близо и далече.

Неусетно дошъл и Димитровден.Свързвали празника с край на активния земеделски цикъл, с приближаващата зима. След Димитровден хората за малко си отдъхвали, сбирали се за веселба и срещи, организирали се седенки, попрелки, миджии, веселби. След Димитровден традиционно започвали годежите и сватбите.

На празника момите играели т.нар. "сглядно хоро" / от "сгляда, сгледа" – избор на мома/ пред ергените и техните родители.

Хората работили много, работили усърдно, работили с душа, с мисъл, с вяра, работили за да ги има.

Не става само с работа, трябва и душата да отдъхва, да си почива, да се зареди. Всяка неделя на хорището, музиката събирала мало и голямо на хора, свирил Дядо Пейко с гайдата, удрял Марето с тъпана, с меден ми кавал засвирил Милчо Василев, струните на гъдулката трептят и танцуват, танцували телата, танцувала и душата.

Така се въртяло вълшебното Синаплийско колело сътворено от местни емоции, един кръговрат от свързани в едно и делници и празници и веселби и болка и силна вяра и традиции, магия на Времето.

Делниците осигурявали прехраната. Землището на с.Синапово е богато, хубава е земята, има река, има и много вода има стопани с традици.

За изхранване и фураж се отглеждало зърно, пшеница, ечемик, ръж, овес, царевица. С произведеното зърно се изхранвали и за фураж. Брашното и булгура били основни храни. В къщите зърното се мелело на хромел за булгур пък и за брашно. Воденици за брашно имало на горе по реката. В къщи се правил хляб в подници и в пещ. Фурни за печене на хляб имало по махалите, по голяма била фурната на дядо Вълко, голям майстор и много добър фурнаджия. Омесвал се хляб за седмица, на дъската и на фурната да се пече.

От булгура и брашното правили вкусотии:манджи, катми, палачинки, мекици, катмери, гюзлеми, карталаци, триеница чорба, качамак, различни баници и пити.

Наличието на хубав климат, много добра земя, много вода, река, кладенци, специализирана работна ръка, традиции, оформяли дълги години Синапли/Синапово като важен зеленчукопроизводителен център на района.

Тук е било царството на бамята.

Покрай реката, по нивите и по дворовете се отглеждало много зеленчуци които са били търговска марка. Отглеждали се бамя, домати, пипер, краставици, зеле, прас, тикви.

Отглеждали се много сладки и сочни Чукаровски карпузи и кауни

Плодни дръвчета, тук разнобразието е било помалко, сливи джанки, круши армуди, череши, ябълки се отглеждали по нивите и дворовете, от плодовете се правило предимно ошав за зимата.

За сладичко отглеждали много захарна тръстика, маган имал дядо Шанко, пресовали тръстиката, завирали сока в тавите и сгъстения петмез приканвал. В Синапово правили петмез и от гроздова шира.

За изхранване и търговия гледали много животни: овце, кози, домашни птици, крави и волове, биволи, прасета, работен добитък магарета и коне.

Месото се консумирало прясно и се преработвало за да се съхрани по дълго време. Правили осолено месо и сланина в сандъчета, пастърма, луканки, рибици, дядо, баба, пуска, сушени кокали в зелева чорба, сушено месо с подправки, саздърма в гърне, използвали много мас.

Като вид хладилник използвали кладенците в които пускали месото да се съхрани определен брой дни, поне една седмица.

Млякото било основна храна, правили кисело мляко, правили различни видове сирена, правили катък/куртмач, катък в стомни, правили тулумско сирене, извара, масло.

Храната била истинска, чиста, сладка, прекрасни продукти за трапезата и за кулинарните традиции и идеи на момите и домакините. Кулинарната енциклопедия на с.Синапово е богата, разнообразна, вкусна и незабравима.

Като неразделна част традиционната синаповска енциклопедия трябва да се спомене и за майсторите занаятчии които при нужда всеки ден, много години помагали, правили, градили, оставяли маркери. Те оставяли след себе си благодарности и спомени за майсторлъка.

В Синапово имало много занаятчии: коларожелезари - механици от старо време, терзии които шиели всичко, имало дюлгери които градили постройки, дърводелци които правили всичко от душата на дървото, долапчии, даракчии, налбанти, кондуржии, бръснари, бъчвари, казанджии за да има люта ракия, петмезчии за да има сладичко. Традиции, майсторлък и спомени по едно отминало време.

Имало и народна медицина с традиции, имало лечители, имало чакръкчии, известен на близо и далече бил поп Тодор, а по късно и синовете му. Имало билкари лечители, баба Тодора Левскьовска била много добра и известна лечителка, тя правила лекарството „Сюлюмен” – копаж от билки в спирт, или във вода, хубав ляк за вътрешни външни рани. Нейната къща е била като болница, хора с проблеми от близо и далече идвали за помощ, Помагала. В селото имало баячки и гледачки имало баби акушерки.

Имало музиканти които веселели цяло село на хорището всяка неделя.

Имало свещенници за вяра, силна вяра, тук голям стожер на вярата е бил свещенник Тодор поп Христов, учил на вяра традиции и морал.

Имало учители които дарявали знания.

Тази разходка в близкото минало разказа и представи, мънички парченца традиции, обичаи, ритуали, труд, радости и печал една красива, омагьосваща, нежна, игрива, весела, сладка, пикантна, приказка за Душата на с.Синапово която е сътворена от много маркери, създали и завещали …

Душата на равна Тракия витае, омагьосва и се предава във Времето: Ей гиди, мома Димано, Я рани рано ф неделя, Та си се убаво премени, Надени цукно зелено, Запаши пояс копринен, Забучи перо игречко, Йодземи бели бакъри, На бяла ряка да идеш, На белия камчек да стъпиш,Бело си лице да смиеш...

Приказка за с. Срем

Разстоянието от с.Срем до: гр.Тополовград – 16 км, гр.Хасково – 97 км,гр.Ямбол – 59 км, гр.Бургас – 117 км,гр.Стара Загора – 97 км, гр.Пловдив – 171 км, гр.София – 321 км.

Надморската височина на с.Срем е от 80м до 120 м.

Землището на с.Срем граничи със землищата на: изток с.Мелница, на югоизток с.Лесово, на север с.Княжево, на запад с.Капитан Петко войвода, на юг с.Устрем.

Кратка приказка за извървения път на с.Срем:

Антропогенното присъствие в района е дълго и осезаемо.

Две антични селища са съществували в местн. „Каратопрак - между селата Срем и Капитан Петко войвода.

Северно от с.Срем, на около 1.5 км, на малък хълм в близост до един завой на р. Тунджа в местн. „Градището“ има останки от неолитно селище и тракийска крепост.

Крепост с координати: N - 42°04’00”, E - 26°28’22”и надморска височина 162 mе разположена покрай р.Тунджа върху купенообразен връх, от юг и от запад е заобиколена от р. Тунджа.

От тук е минавал старият път по десния бряг на реката.

Малко по на север по течението на реката има останки от мост, който вероятно е свързвал пътищата от двете страни на реката.

Източно от с.Срем, в местността “Арнаутската чешма”, има останки от голямо късноантично и средновековно селище, построено върху по-старо антично, с координати N - 42 ̊ 2’ 22.00´´, E - 26 ̊ 31’ 16.8’’.

По повърхността се откриват парчета строителна и битова керамика.

Селището има значителна известност като значително и важно селище за дълъг период от време.

Наблизо, по скалите в местността „Кюстърлъка“, по триаски пясъчници и метаконгломерати има издълбани каменни дискове /слънца/, подобни на тези при близкото скално светилище при с.Мелница – м. „Мочукови камъни“ и крепостта “Палеокастро”.

Селище от средновековието и османското робство с координати N - 42 ̊ 3’ 53.38’’, E - 26 ̊ 28’ 48.10’’ се е намирало североизточно от м. Градището, между две дерета, вливащи се в р. Тунджа. Разположено е било на десния бряг на река Тунджа и обхваща площ от около 2 декара.

Друго селище или имение с кординати N - 42 ̊ 3’ 52.14’’, E - 26 ̊ 28’ 41.48’’ е било разположено между две дерета северно от р. Тунджа, между асфалтовия път и р. Тунджа в м.„Бачкови ниви“. Обхваща площ от около 4-5 декара.

Селище в местн. „Попен“ с координати N - 42 ̊ 2’ 48.62’’, E - 26 ̊ 28’ 46.96’’. Селището е разположено в м.Попен, на десния бряг на река Тунджа на около 200 м южно от с.Срем (през реката).

Антично селище е имало на левия бряг на р.Тунджа в местн. „Локвата“.

Останки от две ритуални сгради или имения са с координати: N - 42 ̊ 2’ 18.1’’, E - 26 ̊ 31’ 24.5’’ и с надморска височина от 218м.

Първата сграда има приблизителните размери 40м x 40м с ориентация югоизток-северозапад.

Втората сграда има координати N- 42 ̊ 02’ 12.7’’, E- 26 ̊ 31’ 07.5’’ и надморска височина от 233м. Останките от сградата са силно обрасли с дървета и храсти.

Времето неспирало своя ход, водата на времето отнасяла съдби и животи, появявали се нови и тях отнасяла. И така приказката продължавала, своя разказ …

Село Срем е старо християнско селище по поречието на река Тунджа.

Според предания през средновековието тук е имал владение български войвода и от там идвало името Срем.

През 1570г. селището е било част от вакъфа на имарета /благотворително заведение/ на Пири Мехмед паша в Силимври, регистрирани били 60 християнски домакинства и трима неженени християнина. За 1596г. са били записани 61 християнски домакинства и четирима неженени християни. Старото селище се намирало по южния склон на м.“Вехтите лозя“ и м.“Юрта“.

Селището до началото на ХVIII в. е било разположено на десния бряг на реката, но по-късно по време на кърджалийските погроми и грабежи, се преместило на днешното място по левия бряг на реката.

Предания разказват, че това се е случило вероятно през периода 1770-1800г.

В местността “Вънкашното” се срещат останки от сгради, основи на църква, керамични фрагменти и корени от лозя. Смята се, че там се намирало с.Бинкьой, което в последствие било разграбено от кърджалиите и престанало да съществува.

Новото селище било преместено за по-голяма сигурност на левия бряг на р.Тунджа в м.“Кайряка“. Там се заселели родовете Деневи, Парашкевови, Мусевци, Проданчетата и др. След тях придошли Гурманята, Каратанасови, Баевци, Карайовчевци, Гявурята, Мерджинята, Йорговци, Гечевци, Кечеджиевци, Манолчеви и др.

През 1850 г. била построена църквата Възнесение Господне”, в сайванта на църквата се помещавало и първото килийно училище в с.Срем.

През 1874 г. било построено двуетажно училище, с четири стаи в църковния двор, за даскал бил назначен Христо Белев от с.Енина /Казанлъшко/.

След Руско-турската освободителна война и Берлинския конгрес селото останало в пределите на Източна Румелия, окръг Сливен, околия Казълъгач /Елхово/.

През 1885 г. след Съединението на Княжество България и Източна Румелия в района били съсредоточени значителни войскови части /Ямболския отряд/, в очакване на нападение от страна на Турция. Позициите били изградени в местн.”Вехтите лозя”

В началото на ХХ век основен поминък на населението на с.Срем било животновъдството, сеели се също зърнено-фуражни култури, зеленчуци, развито било и занаятчийството. По-големи животновъди били Коста Гечев, Петър Ванков. Занаятчии през онова далечно време били Иван Мутафчията, Анастас Костадинов, Хаджи Никола Калчев, Васил Попов, Хаджи Михал, Стоян Станков, Христо Манолчев, Г. Баев, П. Костадинов и др. През 1902 г. в селото било построено ново училище.

По р. Тунджа имало воденици. Голяма воденица имали Христо Папазоглу и Чаушев от Кавакли/Тополовград, след изселването им в Гърция те я продали на Димитър Йонков, Христо Манолчев, Ив. Ат. Хаджиев. Други воденици били Патрейката, Калювата и Изгорялата воденица. Караджейки имало и по Дермен дере/Воденична река – Дипо и Солака.

По време на Междусъюзническата война 1913 г. след нахлуването на турски войски по долината на р.Тунджа, селото пострадало, били изгорени 40 къщи, а населението временно се изселило на север във вътрешността на страната.

В началото на ХХ век в селото започнали да се отглеждат и нови земеделски култури: тютюн, фъстъци, чесън, черници, отглеждали се копринени буби,

На 27 март 1927 г. било създадено кооперативно сдружение “Съгласие”. По инициатива на училищният директор по това време Николай Киров на 27 май 1927 г. било основано читалище “Изгрев”. За периода 1924-1930 г. бил построен моста над р.Тунджа. През 1935г. била построена сградата на кметството. През 1940 г. била каптирана водата в местн. “Церите” с резервоар и водопровод. От 1 .09.1934 г. с.Срем се присъединило към община Устрем, околия Елхово, област Бургас. От 14 02.1939г. село Срем е било обособено като отделна самостоятелна община. В селото през този перид се отглеждало много добитък. Сеело се зърнено фуражни култури, зеленчуци, тютюн. По това време силно развити били и занаятите които обслужвали населението. Занаятчии били: Иван Карапеев, Борис Ралев, Георги Стоянчев /Терзиев/ Петър Ванев, Стоян Станев, Христо Гинев, Петрана Баева, Димитрина Атанасова, Васил Попов, Илия Гецов, Георги Апостолов, Петър Павлов, Вичо Баев, Гиньо Йонков, Коста Каракостов, Хаджи Никола Калчев, Хаджи Михал, П. Вичев, Иван Мутафчията, Калчо Гинев, Димитър Банов, Димитър Атанасов и други.

На 13 март 1956 г. било създадено ТКЗС, през 1958 г. то преминало към обединено ТКЗС “Път към комунизма” – с.Княжево, а селото преминало административно към община Тополовград. През този период били построени обществени и стопански сгради /училище – 1950 г./, електрификация – 1948, телефонни връзки – 1967 г., през 1970 г. била каптирана водата в местн. “Топлика” /в землището на с.Капитан Петко войвода/ за нуждите на селото. Село Срем е било най-голямо през периода 1946 г. – 1912 жители, 1956 г. – 1815 жители. След този период било засегнато по ред причини, предимно икономически и социални, от изселническа вълна към вътрешността на страната: Ямбол, Тополовград, Елхово, Стара Загора, Бургас и др.

През 80-те години на миналия век селото било включено в 22 постановление на ЦК на БКП и 60-то постановление на МС за ускорено развитие на Странджа-Сакар и пограничните райони. През 1983 г. била разкрита кариера с цех за мозайка, шилеугояване, построен бил завод “Ив. Дамянов” за дъждовална техника, но независимо от направеното, изселванията продължили

В наши дни в подреденото и колоритно село Срем живеят /2023 г./ – 239 жители, предимно в над трудоспособна въэраст. Населението се занимава предимно с отглеждането на зеленчуци, зърнени култури, животни. Работи кариера за добив на фелдшпат и доломит. Селото е свързано с шосе с пътя Княжево – Радовец и със черен път с с.Лесово и с.Мелница.

От селото могат да се правят излети по живописния Сремски пролом на р.Тунджа, за риболов, да се посети скалното светилище в местността „Кюстърлъка“, пещерата Дрънчи дупка и др.

Долината на р.Тунджа е оживено човешко вървище от край време. Път по пътя на Времето, връзка на Долна Тракия и Горна Тракия, между Сакар и Странджа,

Минавали, заминавали, бързали и оставяли, рушили и градили. Легуш и път.

Разказвамеистинска, интересна, емоционална, приказка пълна с Дух и души, маркирали, завещали светлинкисветещи и осветяващи пътя.Една пъстра палитра от души създала уникална картина в една галерия сътворена от Времето.

Благодатно е землището на с.Срем, тук Бог е дарил. Тук и хората са създали, творили и съхранили.

Тук е галерия на човешките традиции и дух.

Вярата, Духа, силата за Живот са създали шедьоври претворени в красива материя, традиции и бит.

Женската носия на с.Срем е сукман/чукман изработен от черен вълнен плат,лито тъкан,кройката е туникообразна с дипли, без ръкави, с дълбока пазва бродирана със красиви символи.

Старите сукмани са от по дебел вълнен плат, по дълги, комплекта включва: сукман, риза, пояс, престилка, касе - елече без ръкави, надолу вълнени чорапи, цървули.

Украсата, отдолу на сукмана има поли от бяло платно, а на сукмана има шите с бялтереплик и бродирани памучни конци. Отзад на сукмана се закачали пералки, две висулки към сукмана, бродирани сърмени.

Новата сукманена носия била осъвременена с дипли които и придавали едно своеобразно въртеливо движение.

Най-централна, концентрираща част на сукмана е красиво бродираната пазва.

Времето се променяло, променяли се хората, променяли се и дрехите. Появили се по нови сукмани. Традиционно от вълна, туникообразни, без ръкави, но с по-ново шите.

Под сукмана се носила туникообразна памучна риза с ръкави с бродерия по пазвата и ръкавите. Като красива особеност на ризата, ръкавите били синкосани, платното бяло синкосано.

Престилката е вълнена червена, зелена, синя със втъкани ивици, квадрати, чучурки/ленти, геометрични и растителни орнаменти. Появили се и нови престилки памучни, с блодирани растителни орнаменти и символи, мармародни на очички …

Сукмана се пристягал с пояс, вълнен по широк, в по тъмни цветове и диагонални райета жълти, черни и червени, някои ималипамучна бродерия „казва се пържени яйца”.

Забраждането, забрадка/чумбер, скъпи чумбери/купени от пазар.

Краката били обути с чорапи вълнени или памучни плетени и калци, обували цървули, терлици, кондури, като нови били… танкове:отворени обувки с високи пети/ток, галоши.

Отгоре, над сукмана се обличало касе - елече, Друга връхна женска дреха била къса салтамарка, зибелинова от тъкана материя като кадифе, като плюш, с ръкави,

През студената зима жените носили дълга връхна вълнена, безръкавна дреха клашник. Носили още и каплама/джубе, също дълга вълнена дреха но с ръкави, някои ги украсявали с гахтани и кожа по краищата.

Сърмения сукман в долния край има шита украса от сърма, сърмен сукман. Като му мине времето, като остарее му се сваляла сърмата и става подшит сукман със шиите, ушит с различни конци за украса. И така, със сърма – сърмен сукман, без сърма подшит сукман

Лятно време за работа жените носили по износените дрехи

При сватба се обличал нов сукман, в стари времена булката била забулвана с червено було.

Мъжката носия на с.Срем е била изработвана от кафяв вълнен плат, в комплекта се включвали:Надолу били обути в потури вълнени, кафяви. Нагоре носили бяла риза от памучно платно.Пристягали кръста с пояс вълнен, тъмно кафяв с бели тънки раета имало и пояси раирани в различни цветове. Краката били увивани във вълнени навуща вързвани с красиво уплетени черни върви. Обувките били цървули от щавена или нещавена свинска или волска кожа. Отгоре обличали елече/аджамка с ръкави, вълнено, кафяво украсено с черни ширити. Обличалии касе, - елече без ръкави. На главата задължително калпак. През студената зима мъжете носили аба – връхна, зимна, дълга, вълнена дреха от димии, с ръкави.

Когато излизали на полето с животните намятали ямурлук - от козя вълна, козеняк. При сурови студове обличали Кюрк, /шуба, кожух, палто/: дълга връхна дреха, подплатена с кожи.

Малките деца си тичали на воля облечени с памучни ризки до 5-6 години, но после постепенно навлизали в руслото на живота, обличани били вече с малки сукманчета и мъжки дрешки, традицията повелява и се спазвала.

Времето е река, изтичали, минавали годините, живота се търкалял, изкачване и слизане, синосуида, заложена, карма. Този промеждутък наречен Живот изпълнен с емоции, делнични, празнични, семейни, родови, селски е сътворил една велика енциклопедия от традиции, емоционална, поучителна, интересна.

Тази енциклопедия от традиции, ритуали, обичаи, адети, танци, игри, дрехи, храна, работа била житейския календар който стриктно се спазвал.

Той осмислял и одухотворявал живота, всеки празник и ритуал носил заложени емоции и утвърдени правила. Създаден бил строг канон на живота, като часовник той тиктакъл и отмервал Времето, давал души и отнемал душите, но се спазвал във Времето.

Да започнем с Рождеството, началото на пътя. Рождество Христово поставя начало.

Коледа винаги е бил голям уважаван и почитан селищен и домашен празник. Винаги е бил очакван с трапет и вълнение, носел радости, емоции и семеен уют. В къщи се събирало семейството, подготвяли се всички за празника и малки и големи. Приготвяла се трапезата.Трапезата на Рождество трябва да е постна. В българската традиция, трапезата трябва да е възможно най-близко до земята, а в стари времена трапезата за Бъдни вечер се е поставяла на земята в знак на преклонение.

Месели се пити и краваи, слагат се нечетен брой постни ястия. На масата трябва да има свещ.

Трапезата се прикадява с тамян от най- възрастният мъж в къщата, като се казва молитва.

След полунощ из селото тръгват коледарите нагиздени, пременени, водени от кудабашиите. В селото имало три куди/групи.

Коледарите са скъпи и очаквани гости. Пеят песни и наричат за здраве, за берекет, за членове от семейството, дарявали ги за добрината и емоцията и така цяла вечер, а на следващият ден веселба, празник е.

На Сурва малки сурвакарчета със сурвачки обикаляли близки и комшии и благославяли къщата с настъпващата година.

На Богоявление/Йордановден кръста се хвърля в р.Тунджа от моста, смелчаци се хвърлят в реката, това е чест и уважение, който хване кръста се благославя и с кръста обикалят всяка къща, хем да го видят като победител, хем за здраве, стопаните ги даряват.

Бабин ден сутрин рано Джако надувал гайдата и захващали, младите булки приготвяли почерпка, хляб, пита, манджи, ушав, шишенце вино или ракийка, подаръци сапунче и пешкир и отвали да навестят и благодарят на бабите акушерки. Следвало гощавка, веселба пийване, хора и песни, тръгвали по къщите нарамили плитки чесън, дори отивали весели и омагьосани в кръчмата, закачали, плашели мъжете и ги чернели.

Сирни заговезни/Прошка. Традицията повелявала да се иска прошка. През деня по-младите обикалят по-възрастните си близки, при кумата, при роднини и приятели, целуват им ръка и искат прошка за стореното през изминалата година.

Според обичая молещият се обръща с думите "Прощавай" , а отговорът гласи: "Простено да ти е, Господ да прощава".

Празничната трапеза на Срини Заговезни е богата на ритуали и обреди. На нея задължително присъстват ястия, приготвени от растителни и млечни продукти, яйца и бяла халва. Тогава за последен път се заговява преди строгия пост.

На Сирни заговезни маскирани кукери със звънци, с камила, поп, мома и музика обикаляли селото и гонели злите сили.

По високите части около селото Адата, Ардъча, Кайряка младежи приготвят огньове от тръни и сухи дърва които се запалват с настъпването на вечерта, магията започва. Когато огъня омалее се прескача от момчета и ергени за здраве и да бягат бълхите. На хорището се извивало голямо празнично хоро.

Лазаровден/Цветница се празнуват една седмица преди Великден. Лазарките започвали репетиции след Сирни заговезни в Срем имало две групи лазарки. Избирана била Кума на групата.

В събота на Лазаровден лазарките се събирали у Кумата Пременени, нагиздени, косите сплетени на тънки плитки, закичени с пафти, гердани и китки и тръгвали към хорището където се извивало голямо лазарско хоро с песни. В с.Срем лазарките не обикаляли по къшите ходили само в къщите на попа и кмета.

На Великден лазарките отивали на гости при главната лазарка.Посреща ги, дарява ги с малки подаръчета, приготвила е празничен обяд, веселят се с хора и песни, а някои приставали.

Настъпвала страстната седмица. Почиствали се домовете за празника, на Велики Четвъртък се боядисвали яйца и се правили курабии.

Според народната традиция Великден отбелязва Възкръсването на природата за нов живот, победата на пролетта над зимата.

Христос Воскресе – Воистина Воскесе.

Великден се празнува в продължение на три дни. Сутринта в неделя отново се ходи на черква за тържествената великденска литургия всеки с нови дрехи, ако не си с нови дрехи …”ще те язди магарето, ще те язди цяло лято …”.

Идва ред и на празничната трапеза, около която се събира цялото семейство. На нея най-напред се разчупва обредния хляб от най-възрасния в дома на толкова парчета, колкото са хората в семейството, като задължително се оставя къшей хляб и за Бога. Деца и възрастни се чукат с червени яйца, като гледат чие яйце ще се окаже най-здраво. Вярва се, че този, на когото яйцето се окаже "борец", ще бъде най-здрав през годината.

На трапезата се слагали обреден хляб, месо агнешко, яйца, чесън, зелена салата, курабии. На хорището се извивали големи хора.

Гергьовден е почитан пролетен празник който бележи началото на лятото и новата стопанска година. Празникът е свързан със събуждането на природата, с аромата на цветята, тревите и билките. Чества се в деня на християнския светец Георги, който в народните представи е покровител на овчарите и стадата.

Сутринта се колело и ритуалното агне, правили се курбани, печеници, дробсърма. Опечените агнета се носели в черквата да се опеят, а на попа се давало плешка... След това се слагали на трапезата, носи се дар и на Кръстника и след това фамилията се храни и весели.

Божейми, празник с молитва за дъжд на пролет, една седмица след Гергьовден. Много хорасе събирали на определено место до площада, нареждали се в кръг с диаметър около 20 м.На деня се правил курбан а свещенника извършвал молебен за дъжд и берекет. След ритуала се раздавал курбана, една млада жена кърмачка се пуска да си тръгне първа за берекет.

Лятото настъпвало, ставало горещо, природата цъфтяла и раждала, на полето работа много, наближавала жътва, прибирало се зърното, От тъмно до тъмно но каквото си посадил, трябва да се отгледа и прибере за наближаващата есен и зима.

Лятото постепенно омалявало, слънцето не парело силно, денят намалявал, спускали се мъгли по Тунджа и неусетно есента ошарила природата.

През септември когато намалее работата на полето, и слънцето не препичало вече силно жените от Срем и Устрем отивали на реката и ритуално си вършили работата. Белели платно.

Платното се потопявало от вечерта в голям съд с разтворени говежди лайна и то престоявало в тях, явно избелвало платното.

На сутринта отивали да перат и белят платно на реката. Три, четири дни се белело платно, пере се, суши се, пак се пере и суши, докато се избели. А през тези дни било весело, с песни и закачки преминавал този обичай, тази работа.

Неусетно идвал и Димитровден. Свързвали празника с край на активния земеделски цикъл, с приближаващата зима. Вярвало се, че нощта срещу Димитровден небето се отваряло. След Димитровден започвали зимните празници със седенките, белянките, попрелките, миджиите, веселбите, задевките, годяжките в очакване на Коледа.

Така се завъртало вълшебното Сремско колело пълно с местни емоции, традиции и обичаи, кръговрат на живота.

Но преди празниците били делниците, делниците били основата на живота, а празниците били духа, емоцията и вярата в доброто.

Делниците осигурявали прехраната.

В землището на с.Срем се отглеждало зърно, пшеница, ечемик, царевица, овес, ръж, бурчак.Зърното се мелело на хромел или на воденици по р.Тунджа и на Дермендере/Манолчевата воденица.

Семейна фурни имало сравнително малко в селото, но пък имало две по-големи селски фурни за хляб и печива. Хляба се омесвал в нощвите в къщи, слагал се на дъска, покривал се с месаля и хайде на фурната да изпечем хубав топъл хляб.

От брашното се правили различни храни: хляб, питки, баници, зелник, катми, палачинки, трахана, юфка …

Покрай Тунджа и в градините се отглеждали зеленчуци, домати, пипер, зеле имало бостани, оглеждали много памук и фъстъци.

Плодните дръвчета били предимно сливи, ябълки, череши, в дворовете имало много единични плодни дървета, сливи, череши, ябълки, круши, мушмули.

Част от плодовете и от зеленчуците се сущали, ошав за зимата.

Бубарство е било силно развито в Срем. В дворовете и покрай р.Тунджа, особено в местн.Адата имало много черничеви градини. Копринените буби били добър и доходен поминък.

В с.Срем се практикувало и домашното производство на коприна. В съд с гореща вода се поставяли пашкулите и се разбъркват, стопанката изтегляла копринената нишка и започвала да я навива на рудана–чекрък, готова за приготвяне на копринена прежда и конци.

Отглеждала се и захарна тръстика и цвекло за сладък петмез. В Срем имало два магана където се изварявал петмеза. Първо се пресовали, изцеждали сока на тръстиката и захарното цвекло през валове въртени от впрегнат кон. Събраната в големи тави течност се варяла до сгъстяване в петмез, сладка процедура

Петмеза се съхранявал в тенекии и гърнета, от него правили Рачел с корички от тиква и дюли, правили курабии с петмез, тестени топчета с петмез.

От сини сливи и от зарзалии се правило пистил.

Сладък медец произвеждали пчелите на Иван Джандаря.

За приготвяне на храни използвали мас и шарлан, в съседното с.Устрем имало шарланджийница.

В Срем за прехрана, за търговия и за работа се отглеждали много животни, овце, кози, прасета, птици, биволи, крави и волове, магарета и коне. Всичко това се гледало, отглеждало и използвало и преработвало за храна, за работа и търговия.

Месо се консумирало и преработвало за да се съхрани по дълго време. Правили осолено месо и сланина в сандъчета, саздърма в гърне, пастърма, луканки, рибици, дядо, баба, пуска, сушени кокали в зелева чорба, сушено месо с подправки, топели и зползвали много мас.

Като вид хладилник използвали кладенците в които пускали месо, агнето обвито в кърпа, да се съхрани определен брой дни, поне една седмица.

Млякото било основна храна, правили кисело мляко, правили различни видове сирена със саламура в качета, правили катък/куртмач, катък в мишле – натрошено сирене осолено, в мишлето се налива охладено мляко, слага се мая, закваска след няколко дни се отцежда суроватка и е готово за консумация. Правили тулумско сирене, масло, извара/ищумик, от преминаващите каракачани копували кашкавал.

Храната била истинска, чиста, сладка, прекрасни продукти за трапезата и за кулинарните традиции и идеи на момите и домакините. Кулинарната енциклопедия на с.Срем е голяма, вкусна и незабравима.

Като неразделна част от богата сремска традиционна космогониа нека да споменем и за майсторите занаятчии които всеки ден, много години помагали, правили, градили. Те оставяли след себе си благодарности и спомени за майсторлъка.

В Срем имало много занаятчии: коларожелезари правили транспортни средства. Терзии които шиели салтамарки, клашници, аби, касета, елеци, потури, сукмани. Имало дюлгери които градили постройки. Дърводелци които правили всичко от душата на дървото. Долапчии които валяли демии за ямурлуци. Налбанти които обували животните, кондуржии които обували хората. Мутафчии които изработвали чували, дисаги, чулове, въжета. Бръснарите разкрасявали. Бъчварите помагали да може да ври весело виното, казанджиите за да има люта ракия, петмезчиите за да има сладичко. Традиции, майсторлък и спомени по едно отминало време.Това е местна промишленост в селото.

Имало промишленост и извън селото, по р.Тунджа и р.Дермендере имало мелници за брашно, имало и тепавици/дръста Продановия долап.

В селото имало долапи за вадене на вода от кладенци, дървена конструкция и животинска тяга механизация.

Имало народна медицина с традиции имало лечители, чакръкчии, билкари, баячки, баби акушерки. Имало и музиканти които веселели цяло село на хорището всяка неделя, имало свещенници за вяра, традиции и морал, имало учители които дарявали знания

Красивата, омагьосващата, нежната, игривата, веселата, сладката, пикантната приказка на с.Срем е сътворена от много души, създали и завещали традиции, обичаи и ритуали, много емоции и красота във Времето. Нека приказката да продължи …

Приказка за с.Устрем:

Растояние от селото до: гр.Тополовград – 13 км, гр.Хасково – 95 км, гр.Ямбол – 61 км, гр.Стара Загора – 95 км, гр.Бургас – 119 км, гр.Пловдив – 168 км, гр.София – 318 км.

Надморската височина на с.Устрем е от 80 м до 120 м.

Землището на с.Устрем граничи със землищата на селата: на север с. Срем и с.Дуганово, на югоизток с.Радовец, на юг с.Студена, на запад с. Мрамор и с.Планиново.

Кратка приказка за извървения път на с.Устрем:

Естественият коридор, който е образувала р.Тунджа и който свързва Долна с Горна Тракия, винаги е бил стратегически важно човешко трасе, в което е кипял живот и се е творила човешка история.

Землището на с.Устрем е богато на останки от поселищен живот още от древността и средновековието.

Крепост на връх/плато “Сиврикая” се намира на 2.79 км северозападно от селото на площ от 4 дка., надморската и височина е 206 m и има координати: СШ - 42°01’50”, ИД - 26°25’37”.

Римско селище е съществувало в местността “Колибите” на 2 км югозападно от селото. Там са намерени множество фрагменти от глинени съдове, строителни материали.

Антично селище в местността “Авуза“ (Чучура) на 2.5 км южно от Устрем. Тук са били намирани водопроводни тръби, отвеждащи обилната изворна вода към селището. По повърхността личат множество фрагменти от глинени съдове и строителни материали.

Друго селище е било разположено на 2 км северозападно от с. Устрем, по левия бряг на р.Манастирска, на площ от 19 дка.. Намирани били фрагменти от керамични съдове, типични за ранновизантийската и българската култура от IХ-ХI век.

Късно-антично и средновековно селище е имало и в местността “Черковището” на 800 м западно от манастира “Св. Троица” и на 1.5 км от крепостта Сиврикая.

Антични селища е имало западно от мина Устрем и в местн. „Келеметата“.

Животът тук никога не спирал своя ход.

Сведения за селище на това място се срещат в данъчни регистри още от XVI век.

През XVI век селището е било вакъфско принадлежало на вакъфа на Ебу Еюб ал-Ансари който е бил сподвижник на Мохамед, разположен в Цариград.

В 1595 година султан Мохамед ІІІ издал ферман за привилегиите и задълженията на с.Вакъф (Устрем), от който ставало ясно, че в него са били заселени християни (българи) като дервенджии със задължение да пазят пътя, който е вървял покрай Тунджа, свързващ Ямбол с Одрин и Цариград.Това се отнасяло също и за населението на съседните села Бинкьой (изчезнало) и Еникьой (Ново село/Мрамор).

Българското население в тези селища получавало срещу грижата по охраната на пътя достатъчни гаранции за сигурността си. Като жители на вакъвско селище, населението е имало и още едно задължение – да издържа чрез данъци джамията, тюрбето (гроба) и болницата на мюсюлманския светец Ебу Еюб аб-Ансари в Цариград.

Данъците за жителите на с.Вакъф задължавали всеки човек с 15 пари, едно кило жито, едно кило ечемик и по една пара от всеки два кошера пчели.

Границите на селото според този ферман са били следните: от р. Тунджа, Оскремски мост, оттам до Вълчевия мост и от там до Кафи Каяси, говедарският камък, Атековата плоча, Елмали дере, Хамзовата нива, Капаклийската плоча и от там до р. Тунджа.

Нов ферман от 1838г. на Султан Махмуд ІІ потвърждавал по-старата грамота от 1595г. с правата и статута на населението от дервенджийските села.

През 1530г. в селище Вакф - и ески /Устрем/ са били регистрирани 65 християнски домакинства, 4 мюсюлмански и едно вдовишко домакинство.

През 1570г. селището се наричало Вакф и бей кьой. В него били регистрирани 81 християнски домакинства и трима неженени християни и едно мюсюлманско домакинство.

Християните били описани в махала „Орта“ /Юрта/ и махала „Булгар“, в селото се отглеждали капладжа /лимец/, пшеница, ливади, овце, кошери, работели 10 воденици.

През 1596г. в селото били описани 100 християнски домакинства и 29 неженени християни, общността имала трима свещеника Йован, Димо и Апостол.

Според споменатия по-горе документ/ферман от 1595 г., познат по препис от 1838 г./, селото било заселено с още българи от Македония и западните краища на България, във връзка с опазването на спокойствието по пътя от Одрин за Ямбол. Населението на селото е било задължено да изпълнява дервенджийски (охранителни) функции. По това време заселници са били настанени и в близките села наоколо Дермен дере (Мелница), Еникьой (Мрамор), Бинкьой (изчезнало).

Село Устрем носи през този период имената Ески вакъв, Дербент вакъф и Вакъв, през 1651 г. е било населено със 79 християнски семейства.

Смята се че първоначално с. Устрем е възникнало в местн. „Селището“ край р.Тунджа, където са намерени следи от по старо антично и средновековно селище – съществувало край стария път от Адрианопол за Кабиле. Следи от друго старо селище има в местн. „Юртищата“, което вероятно е било рударско.

След 1790г. поради кърджалийски нападения населението от „Селището“ се преместило на сегашното место, около най-старата Срянна махала. По късно били формирани и другите махали – Клепалото, Каргона и Чука махала, които били основани от старите родове Керемидчиеви, Гаврилови, Кикиригови и Батарееви. Стари преселници е имало също от с. Дервишка могила и Студена. По-късно тук се преселили отделни семейства от Чирпанско, както и родовете Шидерьови от Карловско и Обрешкови от Сливенско.

През турското робство селото е било дервентджийско, населението му е изпълнявало охранителни функции по пътя от Одрин за Ямбол, имало преселвания от Западна България и Македония за които споменахме.

По време на Руско-турските войни 1828-1829 г. и 1877- 1878 г. през селото са преминавали а и отсядали руски военни части.

След освободителната Руско-турска война и Берлинския конгрес селото влязло в пределите на Източна Румелия, окръг Слевен, околия Кавакли.

През 1901 г. след закриване на Каваклийска околия с.Вакъф преминало към Бургаска област и околия Казълъгач /Елхово/, до 1945 г.

През междусъюзническата война 1913 г. селото било опожарено от настъпващите по долината но р.Тунджа турски войски.

Църквата „Св. Димитър“ в с.Устрем била построена през 1857 г. опожарена била през 1913 г. и възстановена през 1919 г. Училище било открито през 1859 г. Читалище “Пробуда” било основано през 1929 г. През 1924 г. била основана кооперация “Светлина” от учителя Никола Великов.

В края на ХIХ и началото на ХХ век силно развити са били животновъдството, зеленчукопроизводството, лозарство, пчеларство, тютюнопроизводство.

Земеделски култури, които се произвеждали са били предимно: пшеница, ечемик, царевица, овес, фий, слънчоглед /по късно към 1930г./, памук, тютюн /1923-1925г./, лозарството с много добри сортове – резекия, афуз али и др. /старите лозя са били унищожени от филоксерата в началото на ХХ век/. Отглеждани били още бамя, сусам за местна консумация и продажби. Зеленчукопроизводството, пазарно насочено, се е развило към 1935/1936г. Развито било и бубарството.

Животновъдството е бил втория главен отрасъл в поминъка на селото. Към 1940г. в селото са били отглаждани около 5000 – овце, 1300 – глави едър добитък - волове, крави, биволи, коне, магарета и 2000 бр. – кози. По големи собственици на животни са били : овце – Кръстьо Павлев Йовчев,Никола и Петър Гугушеви,Митко Николов Карабатаков,Митко Христов Стойнов и Георги Христов Стойнов; кози – Христо Костадинов Йочев; крави – Тодор Василев Арнаудов и Димитър Павлев Йовчев.

Поради добрите природни условия и разположение, селото се оформило като стопански център по долината на р.Тунджа.

През този период населението се обслужвало от 6 мелници /караджейки/ - мелничари били Вълю Д. Вълев – мелницата /воденицата/ „Долапа”, манастирската мелница, Чакъровата воденица – с мелничар – Димитър Баротов, Анастасовата воденица с мелничар Анастас Аногностев, Малката воденица до фурната– с мелничар и съдържатели Христо Андонов, Стою Димитър Третяков, Христо Нурев, Каракуковата воденица – със стопани Иван Каракуков, Иван и Михо Шулеви.

В селото работили 3 ракиджийници – Димитър Николов Шидеров, Коста Иванов Августов, Христо Костадинов Йочев.

Други малки стопански единици, които обслужвали населението, били - дарак на Минчо Иванов Турлаков от Тополовград,, железарска работилница за ремонт на волски коли и каруци на братя димитър и Калчо Калчеви, две коларски работилници на Васил Атанасов Коларов и на Георги Маринов,, шарланджийница за преработване на суровината от слънчоглед, собственост на Цанко Цанев и на Велик Бояджиев,, каменоделска работилница на Атанас Аянов. Други занаятчии били още Д. Казаков, Георги Любенов, Васил Коларов, Димитър Калчев.

За обслужване на населението на Устрем и околните селища работили още двама обущари, шестима терзии и абаджии за направа на горно облекло, предимно вълнено, работила е тепавица и валявица.

През 1936-1937г. е била открита маслобойна от преселници от гр.Дебелец с газгенераторен двигател.

Имало бояджийница за вълнени и памучни платове и прежди.

Селото е било обслужвано от два магазина за стоки. От 1924г. с образуване на кооперацията, към нея е бил открит и голям за времето си магазин.

Работели са още три фурни Дафовата, на Сотир Дулов и на Желю Трънчев, варджийница, тухларна на Иван Ангелов Увалиев и работилница за керемиди на Георги Димитров Суичмезов.

В с.Устрем работили осем кръчми, два касапски дюкяна на Димитър Николов Шидеров и Велик Д. Сантев,, мандра, работилница за заварки с калай, работилница за дограма на Тодор Боичев, две бръснарници на братя Казакови, содолимонадени работилници на Никола Цветков Върбанов и на Велик Димитров Недев..

Кафенета са имали – Панайот Калев, Панайот Бочков, Христо Михалев Георгиев.

Кръчми са имали – Димитър Нейков, Панайот М. Хаджиев, Райчо Ж. Райчев, Коста И. Августов, Лембер Д. Лемберов, Недялко Палазов, Георги Н. Попов, Иван Гаргафов.

Магазини /праматарници/ - Михаил Попбочков /Палазов/, Димитър Нейков Желев, Гинчо Казаков, Георги Гугушев, Димитър Иванов Кутованчев и магазин на кооперацията.

По- значителна търговска и стопанска дейност в с.Устрем са развили Недялко Митков Нъков и сина му Стефан Недялков Митков. Още през 1918г. Недялко Митков Нъков е учредил земеделско дружество в с.Устрем.

През 1930г. към кръчмата и кафенето, които съществували още от 1916г, било направено разширение за гостилница и сграда за колене на животни – касапница. Стефан Недялков Митков е имал разрешително и за търговия със спиртни напитки, тютюневи изделия и разрешително за продажба на бакалски и манифактурни стоки от Бургаската търговско-индустриална камара. Била изградена и содолимонадена работилница. Произвеждала се лимонада и тя се е разнасяла с каруца по другите кръчми на селото.

По-големи собственици на земи в селоУстрем през първата половина на ХХ век са били Стойно Г. Стойков, Васил Арнаудов, Кръстю Д. Кръстев, Димитър Георгиев Стражаров, Иван Д. Палазов, Петър Гугушев, Никола Гугушев, Димитър Гаргафов, Стою Г Третяков, христо Йочев, Михил Бозуков.

Преименувано било в с.Устрем през 1934 г. с МЗ. 2820, обнародвана на14 август.

През 1936 г. с.Устрем станало първото водоснабдено село в района, изградени били 12 чешми по улиците и някои дворове.

През 1934 г. е била изградена сградата на кметството, разширено е било училището от 4 стаи на 7 стаи.

През 1938 г. е бил издигнат величествен паметник изработен от чешкия скулптор Йосиф Шквара в почит на загиналите във войните за обединението на България жители на с.Устрем, (около 100 човека).

През периода 1939-1944 г. в района били настанени значителни военни части.

След възстановяването на Тополовградска околия през 1945 г. селото отново е било включено в нея, като едно от съставните и селища.

През 1950 г. било създадено ТКЗС “Великия октомври”, което през 1958 г. прерастнало в обединено ТКЗС, в което влизали землищата на селата Устрем, Мрамор и Дуганово. През 1951 г. била създадена ТПК “Първи май”.

През 1959 г. при нова административна реформа в с.Устрем е бил създаден селски общински народен съвет, който съществувал до 1979 г., а селото е било в състава на Ямболски окръг.

В района между селата Устрем и Радовец е разположен, проучен и използван дълги години Устремският руден възел.

През 50-те и 60-те години на миналия век в селото били изградени множество обществени сгради, обновен бил личния жилищен фонд, селото било електрифицирано, водоснабдено, прокарани били телефонни връзки. В селото работили участъкова болница, поща, училище, детска градина, трудоспособното население работило предимно в мина “Устрем”, ТПК “Първи май” и ТКЗС.

През кризисните за другите селища от района 60-те и 70-те години на ХХ век, когато е имало голяма изселническа вълна, село Устрем е успяло да се запази, и е било най-голямото село в Сакар планина, каквото се е запазило и до днес.

През 80-те години селото е било включено към 22 постановление на ЦК на БКП /1982 г./ и 60-то постановление на МС за ускорено развитие на Странджа-Сакар и граничните райони. Била подобрена социалната инфраструктура, изграден бил машиностроителен завод.

Днес, независимо че има много проблеми: безработица, изселвания, преобладаващ процент надтрудоспособно население, село Устрем е селото с най-голям потенциал за оцеляване в района, то е най-голямото село в Сакар планина – 750 ж.

В селото работят машиностроителен завод, фабриката при рудник “Устрем”, която преработва фелдшпати и доломити за промишлеността. Част от населението се занимава и с отглеждането на земеделски култури и животновъдство.

В селото работят още училище, детска градина , читалище, здравен пункт, бензиностанция и значителен брой търговски обекти. Свързано е с пътища със с.Мрамор, с.Срем, с.Радовец и с.Планиново.

Долината на р.Тунджа е човешко вървище от край време, от долу на горе и от горе на долу, по пътя на Времето.

Минавали, заминавали, бързали и оставяли, рушили и градили. Легуш и път.

Благодатно е землището на с.Устрем, тук Бог е дарил. Тук и хората са създали, творили и съхранили, а Времето си следва своя неизбежен ход нанякъде.

Тук е създадена и завещана красота, емоция, вяра. Тук е една красива галерия на човешките традиции и дух. Вярата, Духа, силата за Живот създали шедьоври от претворена красива материя, традиции и бит.

Женска носия на с.Устрем еСукмана изтъкан от литотъкан черен вълнен плат. Кройката на сукмана е туникообразна без ръкави, надолу диплите оформят скрито движение на дрехата, сякаи се завърта около оста си жената.

Сукмана ес дълбоко изрязана красиво везана пазва в основен жълт цвят.Бродираната пазва с молине/ памучниконци е един сътворен душевен красив шедьовър, завладяваща картина от символи и Душа.Има извезани пазви които са с основен тъмно червен цвят – гаги, върху черна чуха / кадифе/ избродирани върху нея. Такива пазви на сукман са правили предимно по възрастни жени,

Украсата на носията се намира главно по полите и пазвите, състои се от пъстро везмо, декоративна тъканна апликация и различни други техники.

Обикновено до отворите на ръкавите са прикрепени "опашки" - ивици от плата на сукмана, с декоративни елементи.

Процедурно се спазвало следния ред, най-напред се ушива шитето, в долния край, после полите със сърматав жълто и бяло и накрая пазвата,

Една от разновидностите на устремския сукман е така наречения Гръчки сукман,но разликата е само в украсата на сърмата. По възрастните жени пък носели сукмани без сърма.

Под сукмана се носи бяла памучна туникообразна риза.Носят се бродирани памучни ръкави към сукмана, с късо елече,

Към сукмената носия се носи вълнен пояс на райета бяло, жълто, черно, женските пояси са били по тесни, а мъжките по широки, възрастните жени са носили червени или черни пояси накрая с ресни. Носил се и тесен тъкан на ивици вълнен колан на чиито краища се закопчавали отпред пафти.

Отпред на сукмана се вързва престилка, вълнена, предимно червена, орнаментирана с по тъмни цветове, тъмно червени били престилките за по възрастни жени.

Като украса към носията се прибавяли: чапрази, сребърен кръст за годеници и млади невести, гердани, гривни синджирени и други укрясьвящи елементи: чеврета, игли и висулки за глава,

Жените се забраждат с различни цветове и големина чембери/забрадки.

Към комплекта на носията влиза и връхно черно елече, късо, вълнено, без украси,

Краката били обути в чорапи до коляното или черни калци, били обути в цървули или терлици отдолу с кожа.

Основна женска връхна вълнена, дълга, безръкавна дреха при студ бил Клашника.Друга връхна дреха е Куталак, като клашника но с ръкави и украсен с гайтани, той се носил от по-младите жени. Носили и салтамарка къса с ръкави, в по ново време се носели зибелинови салтамарки по модерни,

Някои жени като атрибут за украса са закачали към главата си коса изплетена на тънки плитки.

Представете си, това чудо е сътворено с душа и ръце. В него са вложени умения и знания, вложени са втъкани и избродирани символи, съчетания на цветове и шарки. Нужна е практика и майсторлък за да изработиш и да се представиш подобаващо пред местната общност. Колко труд, внимание и сръчност се изисквало, това си е една магия и то истинска.

Мъжката носия е била от домашно тъкан вълнен шаяк, черна.

Краката били обути в потури с доста удължено дъно, завършвайки с кочурлук, в долния край под коляното се стеснявали, най отдолу над цървулите се разжиряват като капаци и прикриват част от цървулите. Потурите се завързвали към тялото с връв /уркузун.

Нагоре са обличали бели памучни ризи, с високи прави яки с бродерия.

Пояса на мъжката носия е бил широк, обикновено червен или черен, на празници се слагали пояси на раета, бели, жълти, червени, черни.

Краката за предпазване от влага и студ били овивани с навуща и вързвани с върви.

На краката обували цървули изработени от щавена или нещавена свинска или говежда кожа.

Като връхна дреха на комплекта са носили аджамка с ръкави, къса, и елек без ръкави отворен отпред, различно оцветен в черен, червен, син или зелен цвят, с гайтани за украса.

На главата носили вълнен калпак.

Като връхна дреха се носила аба. Мъжете през студеното време също са обличали клашник.

Ямурлуци направени козя козина или овча вълна са носили овчарите при студ и дъжд.

Традициите са кодекс за оцеляване и продължаване по пътя на Времето. Традиците са емблема, уважение, морал и вяра, веселба и театър на душата.

Следващата част от приказката е за традициите, обичаите и ритуалите на с.Устрем.

Започваме от Рождеството Христово/Коледа.

Коледа е очакван, обичан и голям християнски празник. На него се отбелязва раждането на Божия син – Исус Христос. В с.Устрем съществуват разнообразни коледни традиции и обичаи, които се спазват и до днес.

Бъдни вечер се отбелязва на 24 декември, деня преди Коледа, на този свят ден Божията майка ражда Исус Христос, от където идва и името Рождество Христово.

Бъдни вечер е последният ден на коледния пост, затова на Малка Коледа се приготвя специална постна трапеза. Задължително на масата трябва да се поставят нечетен брой ястия. Основно място на празничната трапеза заема обредния хляб. За Бъдни вечер се приготвя постна питка или баница, в която слагат късметчета. Освен питка, според коледните традиции на трапезата се поставят жито, боб, сарми, чушки, лук, чесън, мед, орехи, туршии, ошав, тиквеник. Задължително на Бъдни вечер присъства червено вино.

Преди вечеря най-възрастният човек в къщата прикъдява дома за здраве.

Празничната вечеря на 24 декември не се вдига, а всички ястия се оставят да пренощуват на масата.

В печката или огнишето се слага дървен пън Бъдник и се оставя да гори през цялата нощ.

Коледна традиция, разпространена във всички краища на България, е Коледуването.

В с.Утрем има изненада, наречена Коледна звезда.Обичая Коледна звезда се изпълнява от деца привечер на Бъдни вечер.

Организирани в групиот две до четири деца си изработват конструкция на звезда от дърво, която има кръгла форма с излизащи от страни пръчки оформящи кръст. В центъра на звездата задължително се поставя икона на Пресвета Богородица. Конструкцията е украсена пишно с това с което се разполага. Всяка двойка се стреми да направи по-хубава и по-различна звезда.

Привечер децата тръгват да обикалят къщите нарамили коледните звезди и да пеят за здраве и настъпващото Рождество „Бог се роди Коледо, Бог се роди …”. Обичаят Коледна звезда завършва преди да тръгнат коледарите.

Коледуването започва в полунощ в нощта срещу 25 декември. Коледарите са момчета, млади ергени имат си водач кудабашия – женен по-възрастен мъж.

Коледарите са организирани в групи/куди/, кудабашия и мърмарин който казва мармароската къмГоспод, за здраве и берекет.

Кудите са организирани по махали.

Най-напред посещават къщите на кмета и на попа след това тръгват да обикалят из селото и пеят песни – за здраве, берекет и оповестяват раждането на Божия син.

Когато се движат по улицата пеят: „Протекла е, протекла е, река Тунджалия, довлякла е, довлякла е, дърво денделия …”.

Когато влязат в къщата пеят:”Сънен ли си буден ли си, Стани ниня ниня господиня …”

Коледуването е задължителна част от Коледа. Коледарите са посрещанати радушно и весело във всяка къща, която посещават. След като изпеят песните стопанката дава кравай, а мармърина казва мармароската. В знак на благодарност за наричанията им, стопаните на дома ги даряват с луканки, месо, сланина, боб, мед, брашно и дори пари. И така магията на Коледа шета из Устрем за добро.

Последен от коледните традиции е Сурва. Този обичаи се изпълнява в началото на Новата година. На първия ден от Новата година деца обикалят къщи на близки и познати рано сутрин със сурвачки и пожелават здраве, плодородие и щастие за Новата година.Децата се наричат Сурвакари. Докато извършват ритуала, те носят сурвачки изработени от мекиш или дрян, с които леко удрят стопаните на домовете по гърба, докато наричат своите добри пожелания.

Богоявление (Йордановден) е един от най-тържествените църковни празници. Този ден е посветен на Светото кръщение на Иисус Христос в река Йордан. По традиция на Богоявление свещеника хвърля кръста в басейна на извора Топлика.Младежи скачат да да хванат кръста за здраве, берекет и гордост. Групата младежи начело с кръста и победителя след това обикалят по къщите с Богословка за здраве. Вечерта на Йордановден се къпят младите зетьове.

НаИвановден пък се къпят младите булки на чешма, напръскват ги за берекет,а те трябва да почерпят за да са здрави.

Следващият тачен празник е Бабинден, празник за началото и уважение за помощта. Сутринта се отива в дома на най-главната и уважавана баба/акушерка, измиват и ръцете и ги избърсват с пешкир в знак на уважение и благодарност, даряват я с букет здравец, носят приготвени гозби и пийване и започва женска веселба, женско цартво в действие, ако срещнат мъж …

Сирни заговезни. Понеже без прошка не може да се заговее/пости преди Великден до вечерята на Сирни заговезни трябва да си вземем прошка. По-младите обикалят по-възрастни роднини, кръстника, близки и приятели. От тях искат прошка и целуват ръка на домакините; „Прощавай, мале, тате...“, - „Простено да ти е и Господ да прощава“.

На празничната трапеза трябва да има винаги храни, приготвени от растителни, млечни и яйчени продукти: баница със сирене, сварени яйца, халва.

Интересно за децата е. „хамкането“, на конец се завързва сварено обелено яйце или парче халва. Конецът се завърта в кръг и децата, се опитват да хванат хапката с уста.

Друг обичай свързан с очистителната сила на огъня са пашпалиите/ огньовете. Ритуалните огньове се запалвали около селото на високи места, след като омалеел огъня младежите го прескачали за да са здрави и да бягат бълхите.

Предната събота преди Лазаровден в Устрем се е правил обреда сиромах Лазар, участвали по-бедни хора от селото, по традиция с песни и пожелания за здраве и берекет.

На самия ден, събота сутринта, лазарките се събират у Кумата/главната Лазарка и запяват. След изпяването на песента лазарките тръгват по махалите, накрая обикалят махалата, от която са тръгнали. Пеят преди да влязат в двора, а друга песен се пее в двора. При желание Лазарките изпяват песен и за всеки член от семейството. Домакините ги даряват

На първия ден на Великден лазарките ходят при Кумата на гости а тя ги гощава.След това се извива хоро на на хорището около Кумния кавак.

Преди Великден е страстната седмица седмица на страданията.Всеки ден от тази седмица се нарича велик. Почиства се душата, почистват се и домовете за Възкресението. На Велики Четвъртък се боядисват яйца и се правят курабии.На Разпети Петък е времето за душевно пречистване. В този ден не се работи. Страстната седмица е последната седмица на Великия пост. Тази седмица завършва с Великден.

Великденската служба започва в събота вечер и след приемане на благодатния огън от свещеника се излиза от храма, бият камбаните и точно в полунощ се възгласява Великденския поздрав „Христос воскресе“ и се отговаря „Воистина воскресе.

Празник е, събира се семейството, приготвя се празнична трапеза, ходи се на гости. Традиционно на трапезата се слагат боядисани великденски яйца, обредни хлябове, курабии, агнешко, зелена салата.

На Великден три дни е имало хора на Кумния кавак.

В вачалото на месец май е големият пролетен празник Гергьовден който бележи началото на лятото и новата стопанска година. Празникът е свързан със събуждането на природата.

Вечерта срещу Гергьовден започва приготвяне на обредни хлябове. Символиката в украсата по гергьовденските хлябове е посветена на основните поминъци на българина – земеделието и животновъдството.

Рано сутринта на празника цялата къща се закичва със здравец.

Стопаните в празничната сутрин отиват до нивите и ритуално ги обхождат. Като ритуал стопаните молели свети Георги да измоли от Бог добра реколта и благодатен дъжд, защото се вярва, че ако на празника вали – всяка дъждовна капка е равна на жълтица.

Като традиция за Гергьовден на трапезата да има агнешко месо, курбан, печеница, агнешка дроб сърма, баница, пресен чесън, прясно сирене.

Ходи се на гости при Кръстника с дарове просфоросана питка и плешка от агнето.

Правят се люлки на здраво дърво а моми и ергените се забавлявали.

Три дни до късно вечер големи хора се извивали около Кумния кавак

Скоро след Гергьовден, горе над селото се правило молебен за дъжд, прави се курбан в черквата, правили се ритуални просфорни хлебчета, говедата се оставали затворени да реват символично за дъжд.

Свещеника извършвал молебена, хората се нареждали в полукръг около него. За събитието приготвяли просфорни хлебчета,носили сирене и купички за курбана. Готовия курбан се носил горе, попа го опявал и се раздавал. Всички млади булки, търкулвалисвоите просфорни хлебчета по нанадолнището и започвали да тичат след тях към реката. Голямо тичане падало и смях, която стигне първа до реката се смятало че такав ще е берекета за селото. Акое силна, здрава и едра, берекета ще е голям. То, само такива побеждавали за да има берекет. В реката потапяли месалите и ги изтръсквали като че ли валял вече дъжд, и после на всичките отивали на хоро на Кумния кавак.

Лятото встъпвало в правата си, бързо ставало горещо, природата цъфтяла и раждала, наближавала жътва.

24 юни Еньовден е един от най-мистичните български празници.Посрещнето на слънцето води началото си от стари времена. Еньовден е денят, по време на който посрещането на зората, окъпването в ранната утринна роса, набиранeто на китка билки носи здраве и успешно преодоляване на всички болести.

Нощта преди празника момите поставяли в бакърче с вода китки които пренощували на месечина. Сутринта момите обличали малко момиче в бяла риза покрито с червен дюлбен Еньова буля. Сутринта занасяли на ремене Еньовата буля до близкия баир, като пеели „ Клепало клепи Яне рано в неделя ……“. Със същите песни и с малкото момиче на рамене се връщали обратно в центъра на селото, където то започвало да изважда поставените от момите китки в бакърчето. Тогава започвали да гадаят, коя мома кога и за кого ще се ожени. Гаданията били изпявани от момите : - „Най-ран босилек, най-рано цъфти“ – значи момата чийто китка е ще се ожени най-напред. – „Червено кренче пред дюкян цъфти“ момъкът за който ще се жени ще е бакалин и така наричали с пожелания всяка една мома.

През лятото при голяма суша се правил и обичая пеперуда Избраната за “пеперуда” момиче сираче била облечена в бяла риза окичвали от глава до пети с разни треви, и групата момичета тръгвали по къщите. Пеперудата носила бакърче с вода и здравец и водила групата. Щом влезали в двора на къщата запявали специална за случая песен „Пеперуда лятна, не гори земята. Дай боже дъждец да се роди проси проси, пшеница, лятна ръжцица ………“, а пеперудата играела и подскачала, докато домакинята не я полеела с вода, поливали се и момите от групата за дъжд и берекет.

Лятото постепенно си отивало, есента ошарила природата, Реколтата се прибирала в хамбарите, стопаните приготвяли дома за зимата.

Така неусетно идвал и Димитровден, с храмовия празник на църквата „Св. Димитър” ис традиционния събор на с.Устрем.

Голям и весел празник, близки и гости извали от близо и далече. Правили се много курбани за здраве, в центъра на селото били организирани народни борби, на Кумния кавак се извивали кръшни хора, празник е.

Традиционно смятали празника Димитровден като край на активния земеделски цикъл, с приближаващата зима. Вярвало се, че нощта срещу Димитровден небето се отваряло.

След Димитровден започвали седенките, попрелките, миджиите, веселбите, задевките, годяжките, идвали и традиционните зимни празници преди Рождество Христово.

Започвало новото емоционално, весело, традиционно, магическо, празнично, делнично въртене, така години след години до днес.

Тук Бог дал, и земя и вода и работни хора. Хората работили, произвеждали, преживявали с труд и благослов.

Основно за прехраната се произвеждало зърно, пшеница, ечемик, ръж, царевица. Добитото зърно се обработвало и прибирало за консумация в къщи и за фураж. Мелело се на хромела и на мелници за булгур и брашно които са били основната храна. От тях се приготвял хляб в подници и пещ, питки, катми, баници, палачинки, трахана, юфка, саралии, тиквеници и други благини.

Покрай Тунджа и покрай селските реки се отглеждали зеленчуци домати, пипер, зеле, праз, лук, много фасул, червенко боб, шарен боб, черен боб, бостани, тикви.

От плодните дръвчета имало сливи, череши, поединично дървета в дворовете се гледали ябълки, круши, мушмули, черници, орехи, плодовете и зеленчуци се правили на ошав.

Около селото се оглеждали се хубави лозя и се правило добро вино.

За подслаждане бил меда.

Отглеждало се и захарна тръстика и цвекло, в селото имало два магана в които се изварял сладък петмез.

Отглежда ли се много животни, основно кози, овце, прасета, крави, биволи, домашни птици за за храна и продукти.

Животинската продукция се консумирала, обработвала, приготвяла и се съхранявала: слагали месо и сланина с едра сол в сандъчета, правили наденици и луканки, дядо, баба, пуска от прасето, ребра в зелева чорба, саздърма, пастърма, рибици и други вкуснотии.

Млякото се преработвало и консумирало като кисело мляко, различни видове сирена, сирене в мишле, катък, извара, масло.

Всичко произведено и преработено оформяло устремската кулинарна вкусна енциклопедия: сборджийската тава, кавръм, сладката пита, рачел, различните баници и пити, зелник, тиквеник, саралия, камбос, трахана с праз, магия от вкусове, за всекиго по нещо.

Всичкото разказано до тук е било гарнирано с весела музика която свирила всяка недела на хорището на Кумньов кавак.

В селото имало и много майстори, занаятчии които помагали при нужда всекидневно и целогодишно за да работи мотора на живота.

А младите, работили и се веселели, играели и пеели, задявали и се задомявали, навлизали в руслото на живота.

Децата пък след работа играели на воля, измисляли си игри, научавали игри, борили се, удряли се, бягали, скачали, пеели песни, пускали хвърчила, къпали се, ловили риба, тичали на воля, детствоти си е тяхно.

На края трябва да споменем и една особено ценна малка група хора които помагали при болест, чекръкчии, баячки гледачки, билкарки, баби акушерки.

Свещениците били връзката с Бога, а учителите със знанието.

Това е приказката за село Устрем, красива приказка сътворена от много души, създали и завещали традиции, обичаи и ритуали, много емоции и красота във Времето.

Приказка за с.Хлябово.

Разстояние от селото до: Тополовград – 8 км, Хасково – 74 км, София – 295 км.

Надморската височина на с. Хлябово е от 300 м до 380 м.

Землището на село Хлябово граничи със землищата на: Тополовград и с.Сакарци на изток, с.Орлов дол на север, с.Българска поляна на запад, с.Костур на юг.

Кратка приказка за извървения път на с.Хлябово, тук е уникално интересно …

Землището на с.Хлябово е Българския мегалитен парк, концентрацията на древни мегалитни паметници тук е най-голяма на Балканския полуостров.

Явно тук строителите на тези загадъчни градежи са били най -продуктивни, активни и изобретателни. Да, тук е наистина българския мегалитен парк от древността. Явно тук древните обитатели са усетили енергиите, които са им били нужни, за да изграждат тези загадъчни монументални каменни колоси.

Долмените представляват продълговати единични или двойни камери (помещения) от естествени или грубо обработени каменни плочи, забити в земята и отгоре покрити с друга голяма каменна плоча. В зависимост от направата им са открити и изследвани няколко вида долмени - еднокамерни, с или без вход (коридор, дромос), двукамерни с дромос и трикамерни. Блоковете и плочите, от които са изградени повечето от долмените достигат дължина от 1-3,5 м, ширина от 0.60 до 2.10 м и дебелина от 0.15 до 0.60 м По голяма част от долмените са направени от еднакъв петрографски (скален) материал, взет от околността на долмена, но има и такива, на които един или два камъка имат качествено различен състав от другите, те са били донасяни от по-далечно место.

До горната плоча на долмена се е насипвала могила от пръст, примесена обикновено с дребни камъни. Тя имала височина докъм три метра и покривала площ с диаметър около десетина метра. Краищата на могилата били ограничавани с камъни под формата на кръг или квадрат.

В землището на село Хлябово има най-голям брой долмени в Сакар планина, а и в цялата зона на разпространението им в югоизточна Европа.

Голям интерес представляват долмените в местностите Бялата трева - южно от с. Хлябово, Начови чаири (Големият рът) - югозападно от селото, в местността Мангъра - във високата част на планината, Гайдарова пещера - югозападно от селото, Евджика - южно от селото и др.

Впечатляващи са скалното светилище на вр. Каменна могила, изсечения долмен Евджика, Юрушки камъни, култови шарапани / жертвеник /поничка/ южно от селото и източно над селото, под пътеката за с.Сакарци и др.

В южната висока част на с.Хлябово се намира единичната култовата скала “Калинкин камък” върху която е изработена една вероятна звездна карта. Подобни има издълбани в скалите близо до долмените Бялата трева и Славова кория.

В землището на с.Хлябово има маркирани 11 броя могили, предимно южно и югозападно от селото в Сакар планина.

Останки от античността и средновековието се срещат покрай Догандерския път, близо до чешма при кота 313м., също и покрай р.Кайряшка, между две дерета на запад от вр.Янкова могила – 348.8м.

На около 2 км югозападно от с. Хлябово, в местността “Папура”, има останки от средновековно селище. По терена, който се обработва, се намират много и разнообразни фрагменти от керамични съдове, характерни за периода на Втората българска държава.

В местноста “Лавандулата” е съществувало селище от XIVвек.

Антично селище е съществувало в местн. „Франкови дървета“, около извора Браяновец, под Каменна могила.

Имения или отделни къщи са съществували северозападно от яз. Казанките и в местн. „Бялата трева“.

Живота и времето търкаляли своето колело неспирно, минавали епохи и епохи, хора и хора, светвало, изгасвало, пепелта на времето покривала всичко. Кръговрат, изживяваш, полягваш, всичко си продължава, сякаш не си бил.

Село Хлябово е съществувало още през ХVIв., в началото под името Гердеме. Било е част от вакъфа на имарета /благотворително заведение/ на султан Баядзид II в Одрин.

През 1570 в Гердеме били регистрирани 19 християнски домакинства и шестима неженени християни. По-късно през 1596 г. е било населено от 46 християнски семейства и е било вакъф на имарета /благотворително заведение/ на Баядзид II, общността имала свещеник – Драгуш.

Отглеждани били лимец, пшеница, коноп, лозя, имало много ливади, отглеждали се овце, имало воденици.

През 1652 г. е било вече голямо християнско селище със 110 домакинства християни. Най-стара в селото е била Срянната махала, където през 1834г. била построена и църквата „Свети Георги“ върху останки от тракийски долмен.

Селото се е срещало още под имената Герделю, Гелме чешме. Административно е било към вилает Адрианопол/Одрин, нахия Юскюдар /с.Щит/ до 1878 г.

А какво нашепват народните предания и легенди …?

Според предание, пръв заселник на това място е бил някакъв въглищар, а друг заселник се установил в Курбан кория.

В околните гори имало пръснати още четири български махали: Арнауткьово, Пишмянкьой, Глуфичево и Пелифичево /Пелиферчево/.

Според други легенди около днешното село са съществували селищата: Гулефирчево, Пилефирчево, Гереня, Армутли и Гердеме. Южно от с.Гердеме било с.Ирушченци, на изток с.Евджика, на запад с.Клепалото, на север с.Колибите, които по-късно са се събрали в едно централно селище Гердеме.

Според други предания, едната от махалите била основана в старо време от преселници от Трънско.

Предания, предавани от уста на уста, споменават имена на три селища, съществували вероятно в района: Голофишево, Пилевраговец, и Сегдието, пръснати из гъстите гори на Сакар планина.

Да, животът тук не е прекъсвал своята нишка, все е имало нещо, все имало някой.

Поради честите нападения от турци и разбойници българското население от тези малки селища се заселили в Гердеме, като образували голямо българско село от няколко махали. Така гласят народните предания, а те са частица от духа на народа.

Тук се заселила и по-голяма част от населението на разореното през 1800 г. с.Армутлий /Сакарци/.

Стари местни родове били Бакърджиеви, Чоторови, Кемурови, Шилевци, Дрехелеви, Токмакови, Кафтанови, Каишеви, Хателови, Божовци, Кабранови, Кралеви, Момчеви, Демиреви, Бъхлови, Матрочови, Гагови, Дзъцови, Караманови, Гайдарови, Чукачеви, Читакови, Чекелеви, Врънкови, Русинови.

Населението се е занимавало предимно с животновъдство, дърводобив, за лични нужди били отглеждани зърнено-фуражни култури, варива, эеленчуци.

През селото преминавали пътищата от: Ямбол – Каяджик /Скалица/ – Гердеме – за Мустафа паша /Свиленград/, по който преминал през 1713 г. шведския крал Карл ХII със своята свита, също пътя Мустафа паша – Гердеме – Минечево /Орлов дол/ за Ески Зара /Стара Загора/.

След Руско-турската война 1828-1829 г., през зимата на 1829 г. в селото била настанена руска военна част от бригадата на ген. Тиман, която подържала реда в района. След изтеглянето на руските войски е имало изселвания от селото към Добруджа и Бесарабия.

През 1849 г. била построена църквата “Св. Георги”, в селото работило училище, където се преподавало на гръцки език.

Селото било освободено от турско робство през зимата на 1878 г. от части на корпуса на ген. Радецки.

След Берлинския конгрес село Гердеме влязло в състава на Източна Румелия, окръг Сливен околия Кавакли.

През 1880 г. селото имало 1186 жители, имало е изселвания към северна България.

През 1878 г. било построено българско училище в близост до църквата. Към края на ХIХ и началото на ХХ век в селото учителствали: Иван Русинов, Щерю Михов, Наню Попов, Тодор Найденов, Курти Велев, Панайот Овчаров, Тодор Терзиев, Димитър Вълчанов, Нана Георгиева, Тодор Кондилов, Богдан Попов, Димитър Зингинов, Иван Демирев, Христо Касъров и други.

През 1884 г. селото наброявало 1311 жители, силно развито било животновъдството.

Името на с.Гердеме било сменено с указ 462, обнародван на 21 декември 1906 г. и селото било преименувано на Хлябово.

След закриването на Каваклийска околия през 1901 г. селото преминало към околия Казълъгъч /Елхово/, по-късно през 1935-1936 г. било прехвърлено заедно със селата Сакарци и Българска поляна към околия Харманли до 1945 г.

В началото на ХХ век освен животновъдството, дърводобива, отглеждането на зърнено-фуражни култури, като нов поминък се оформил и тютюнопроизводството.

На 4 април 1928 г. било основано читалище “Сакар”, като активни участници в него били Боню Балебанов, Петко Пателев, Динчо Добрев, Желю Илиев, Георги Демирев, Зафир Вълков идруги.

През 1937 г. била разкрита прогимназия. През 1936 г. била създадена кредитна кооперация “Подем”.

Занаятчии в селото през 30-те и 40-те години на миналия век били: Иван Димов, Димитър Читаков, Димитър Караманов, Иван Дачев, Христо Андонов, Георги Дрихелев и други. Кръчми имали Павли Колев Павлев, Желязко Атанасов, Дони Перето, Динчо Божков, Андо Димитров. Воденици по Дуван дере /Соколица/ имали Вълко Банкеров, Георги Влайков и други.

Селото било посетено от цар Борис III през 1939 г., който пътувал за инспекция на войските разположени по границата с Турция. С негова помощ бил завършен водопровода на селото.

През 1945 г. с.Хлябово влязло в състава на възстановената Тополовградска околия.

През 1956 г. било създадено ТКЗС “Молотов”, а през 1959 г. обединено ТКЗС “Димитър Деспов”, което обединявало землищата на селата Хлябово, Българска поляна и Сакарци.

П рез1959 г. при новата административна реформа в страната бил създаден селски общински народен съвет – Хлябово, в който влизали селата Хлябово, Сакарци и Българска поляна, а селото преминало към окръг Ямбол. През този период селото било благоустроено, построени били редица обществени и стопански сгради, обновен бил жилищния фонд, селото било електрифицирано, водоснабдено, прекарани били телефонни връзки.

Село Хлябово било сравнително по- слабо засегнато от голямата изселническа вълна, обхванала Сакар планина през периода 60-те – 80-те години на ХХ век. Затова спомогнали построяването на някои предприятия в селото /през 1981 г. завод “Вишеград”, през 1983 г. цех за конци/, а също трудовите пътувания до Тополовград, Марица-Изток, рудник “Пионер”.

През 1982 г. селото било включено в 22 постановление на ЦК на БКП и 60-то постановление на МС за ускорено развитие на Страджа-Сакар и пограничните райони. През този период селото било благоустроено, подобрено било още водоснабдяването, изградени били нови жилища. Основен поминък на хората е бил тютюнопроизводството, отглеждани били още зърнено-фуражни култури, царевица, чубрица, билки, овце, кози, едър рогат добитък.

В с.Хлябово работят машиностроителната фирма “Вишеград – 97” АД и цех за медицински конци. Има трудови пътувания и към Марица-Изток и Тополовград.

Днес, 2023г. в селото живеят 343 жители има кметство, училище, детска градина, читалище, здравен пункт, поща, населението се обслужва и от редица малки магазинчета и кафенета. Селото е свързано с шосета с Тополовград, с.Българска поляна, с.Сакарци, с.Орлов дол.

Около село Хлябово могат да бъдат посетени интересни мегалитни паметници, скални светилища, интересни природни местности, заповядайте, няма да съжалявате.

Мястото е уникално и старо, ще се потопите в един древен, един почти вече изгубен свят.

Магията на село Хлябово е съхранила енергии от древните мегалити и светилища, тя е впечатляваща картина в която е съхранена красота от духа и опазените стари корени. Магия която омагьосва с пъстрата палитра на цветове по символи и шевици, нежна омая от вкусове, опазените силна вяра и дух и с ритмичното игриво потропване на хлябовското хоро Щер Колювата.

Тази магия е във всичко, в земята и хората, създавана, опазвана, предавана, съхранявана, претворявана в живота.

Започваме с Женска носия в с.Хлябовокоято е една създавана и предавана през времето красота.

Състои се от три разновидности на сукмана. Сукмана Лъсник са носили младите жени до 30г. Сукмана Белкосниник са носили жените до 50-60 годишна възраст, а най-възрастните са носили Сукмана Пополник.

Сукманът е изработен от домашно лито тъкан, вълнен, черен или тъмносин плат, с туникообразна кройка.

Сукманената носия наричана Сукман Белкосник.

Сукманът е ушит от чер вълнен плат, скроен от едно парче за предница и гръб, с два клина отстрани, с правоъгълен пазвен отвор.

Украсата му е съсредоточена върху пазвата, полите и опашките.

Пазвата на белкосника се украсява с плътно извезано поле което закрива гърдите. Старите композиции включвали хоризонтално или диагонално разположени разноцветни ивици или ромбични мотиви в три основни реда. По късно има промяна като те са били заместени от кръстни, звездовидни или ромбични красиви орнаменти изработени от жълти, червени, бели, черни конци.

Ръкавната извивка е обримчвана с вълнена прежда.

Отзад се поствяли две опашки към комплекта на сукмана, които са прикачени на гърба ленти от същия плат, дълги около и над метър. Те са украсени с различни орнаменти и бродирани цветя и пайети.

Той е като белкосника няма поли в долната част има красиво избродирани, изработени така наречените хустанели–/бродерия с различни цветове конци върху самия вълнен плат, като са претворявани различни растителни орваменти, лозички, цветя, листенца ромбчета, розетки, поставяни са също и пулчета, мъниста, сърмени ширити и други.

Сукмана Лъсник обличан от младите моми и жени е най-красив и впечатляващ. Сукмана Лъсник е с богато извезана пазва от памучни и копринени конци, пазвата може да се сменя и поставя на друг сукман. В долния край на сукмана са поставени и избродирани по тясна ивица около 15-20см. украса – поли. Полите се украсени чрез редуване на вертикалницветниивици декорирани с жълта и бяла сърма, всяка лента стои на известно разстояние, по този начин се вижда основата – бялките. За основа се използват фини вълнени разноцветни парчета – жълти, сини, зелени и червени. На границата между жълтите и белите ивици сърма са зашити дантели.

Третата разновидност на сукманената женска носия в с.Хлябово е Сукманът Пополник който се носил от възрастните жени. Украсата му се състои от нашити и умело съчетани пъстри цветове в редуващи се групи от предимно растителни мотиви по обиколката на полата на сукмана. Той носи белезите на по-старите сукмани, с дължина до глезените, наличието на опашки и везаната украса.

Под сукмана се обличала риза с туникообразна кройка, от бяло домашно платно памучно, памучно-конопено. Има пестеливо везмо по ръкавите, около врата и яката. Полите завършват с допълнително пришита тъкана ивица, изпълнена предимно с геометрични фигури.

Отличителен белег на омъжените жени е опасания на кръста пояс, тъкан на ивици с разноцветен вътък.

Не по-малко впечатляваща със своята пъстрота е и престилката, вълнена, червена основа, украсена на ивици и различни геометрични и растителни фигури. Носили и други престилки, черни, памучни с цветни предимно растителни орнаменти с ефектна релефна тъкан.

Костюмът се допълва от кърпа/забрадка за глава, по възрастните жени носили забрадки в по тъмни цветове/деми.

Лятото на нивата по време на жътва или работа върху главата завързвалиголяма бяла кърпа/дюлбен. Над сукмана обличали елече в черен цвят, малки, къси, с извити краища отпреде, изработени били от кадифе, памук, вълна,украсени с цветни орнаменти.

Комплекта придобивал завършек с различни накити, косичник, гердани с червен конец, обици, пафти.

Лятото за работаобличали бяла памучна риза над нея слагали хустанела-работна памучна пола с ластик, на главата дюлбен, а на краката цървули и на нивата.

От по старо време имало адет на жътва, младата булка, да работи един ден на кръстника но с неговият кюрк/кожух. Този адет зависил от благословията на кръстника, колко време ще работи облечена скюрка момата на жътва под слънцето, като свършила работата се заплащала от Кума с жълтица

Връхна женска дреха при студено времебил Клашника- връхна вълнена зимна дреха, черна, без ръкави, орамчени с ширит/гайтан в краищата и джобовете.

На краката обували цървули от свинска кожа имало и хубави така нарените Каластърски цървули от волска или биволска кожа.

Преди цървулите обували дебели вълнени чорапи в естествен цвят на вълната, по-късно дълбоки терлици, стигащи до глезена с кожа отдолу, или калцуни. Кондури (обувки), галоши и терлици, обували също върху различно оцветени, ръчно плетени чорапи.

Комплекта Мъжка носия е традиционо изработена от вълнен и памучен плат.

Надолу се обували вълнени, кафяви, потури, с гайтани по джобовете и по крачолите.

Нагоре обличали риза бяла памучна с украса по ръкавите и деколтето с малка якичка.

Пристягали се с пояс вълнен широк, червен или черен имало и на раета червено и кафяво предимно от преселници в селото,

Над ризата се носело елече вълнено, късо, кафяво, с гайтани, без ръкави.

Краката се предпазвали с бели вълнени навуща, красиво овързани с черни върви.

На краката обували свински цървули и по представителните хубави Каластърски цървули от волска или биволска кожа. Когато мъжете отивали лятото до града ходили до там боси, но в началото на града обували каластърските цървули, да се перчат.

На главата носили задължително калпак.

Зимата мъжете носили Аджамка от дебела вълнена тъкан домашно или занаятчийско производство, в кафяв цвят. Аджамката е с дълги прави ръкави, отворена отпред, дълга до кръста и силно прилягаща до тялото. Дрехата е с извито по врата огърлие, без яка или с твърде ниска яка и не се запасва от пояса. Обточена е по ръбовете и шевовете с гайтан.

Зимата когато ходили с животните в планината обличали ямурлуци. Ямурлука е връхна дреха предназначена да пази от студ и дъжд. Бива с ръкави или без ръкави, изработен от вълнен тъкан плат или нетъкан от козя козина уплътнен (тепан/степан) на тепавица.

Традициите и обичаите са кодекс и правила за опазване на Духа по пътя на Времето. Традиците са емблема, уважение, морал и вяра, веселба и театър на душата.

Следващата част от приказката е за традициите, обичаите и ритуалите на с.Хлябово.

Започваме от Рождеството Христово/Коледа.

Коледа е очакван, обичан и голям християнски празник. На него се отбелязва раждането на Божия син – Исус Христос.

В с.Хлябово съществуват разнообразни коледни традиции и обичаи, които се спазват и до днес.

Освен питка, според коледните традиции на трапезата се поставят жито, боб, сарми, чушки, лук, чесън, мед, орехи, туршии, ошав, тиквеник. Задължително на масата на Бъдни вечер присъства червено вино.

Преди вечеря най-възрастният човек в къщата прикъдява дома за здраве.

Празничната вечеря на 24 декември не се вдига, а всички ястия се оставят да пренощуват на масата.

Коледна традиция, разпространена във всички краища на България е Коледуването. Коледарски групи имало във всяка махала. Надвечер коледували малките коледарчета. Коледуването започвало в полунощ в нощта срещу 25 декември. Тръгват с песни и пожелания за здраве и берекет да обикалят къщите и да оповестяват раждането на Божия син. Коледарите са посрещани радушно и весело във всяка къща, която посещават. В знак на благодарност за наричанията им стопаните на дома ги даряват с краваи, луканки, месо, сланина, боб, мед, брашно и дори пари. И така магията на Коледа шета из селото за добро.

Сурва. този обичай се изпълнява в началото на Новата година. На първия ден от Новата година деца обикалят по къщите на близки и познати рано сутрин със мекишови и дрянови сурвачки и пожелават здраве, плодородие и щастие за Новата година.Децата се наричат Сурвакари. Докато извършват ритуала, те леко удрят стопаните на домовете по гърба, докато наричат своите добри пожелания.

Богоявление (Йордановден) е един от най-тържествените църковни празници. Този ден е посветен на Светото кръщение на Иисус Христос в река Йордан.На Голямата река на бента свещеника хвърлял кръста за здраве.

Следващият тачен празник е Бабинден, празник за началото и уважение за помощта на акушерката. Сутринта жените отивали в дома на най-главната и уважавана баба/акушерка баба Иванца Божкова, измиват и ръцете и ги избърсват с пешкир в знак на уважение и благодарност, даряват я с букет здравец, носят приготвени гозби и пийване и започвала женска веселба, женско цартво в действие, обличали се маскарадно в униформи дори имали пушка да се пазят ако срещнат мъж …пийнали, отивали в кръчмата и закачките и веселбата продължавали.

На Местни заговезни като традиция се ходи на гости при кръстника с хляб, баница и кокошка

Сирни заговезни/Куркувница Понеже без прошка не може да се заговее/пости преди Великден, до вечерята наСирни заговезни трябва да си вземем прошка. По-младите обикалят по-стари роднини, кръстника, близки и приятели. От тях искат прошка и целуват ръка на домакините; „Прощавай, мале, тате...“, - „Простено да ти е и Господ да прощава“.

На празничната трапеза трябва да има винаги храни, приготвени от растителни, млечни и яйчени продукти: баница със сирене, сварени яйца, халва. В с.Хлябово малко озадачаващо но като задължителни ястия на Куркувница били кокошка със зеле и кокошка с ориз...

Друг обичай свързан с очистителната сила на огъня са пашпалигите/ огньовете. Ритуални огньове се подготвяли и запалвали с настъпване на вечерта във всяка махала и кръстовище.

Вечерта настъпвало едно красиво и запленяващо огнено шоу.

Като традиционна наричана и очаквана била следващата я огнена заря с хвърлянето на стрели. Стрелите предварително се изработвали от мекиш, имало и по специални чифте стрели с двойни уши, стрели за здравето и берекет на къщата. Стрелите се поставят на дървен шиш, наричат се, запалват се от огъня, шиша се удря със здраво чалме, и се провикват„Куркур бее…, традиционната заря продължавала до късно вечер.

Като омалеел огъня младежите го прескачали за здраве и да бягат бълхите.

Лазаровден, съботата преди Връбница/Цветница. Основен ритуал на празника е лазаруването – обичай с любовно-женитбен характер. Участват девойки над 12 години, наречени лазарки. Лазарките обикалят по къщите, играят и пеят песни за любов, за плодородие, здраве и семейно благополучие. На самия ден, събота сутринта, лазарките се събират у Кумата/главната Лазарка и започват обиколката из селото.След приключване на ритуала лазарските групи се събирали на площада за общо хоро.

На първия ден на Великден лазарките ходели при Кумата на гости а тя ги гощавала за празника и за добре свършената работа.

Преди Великден е страстната седмица седмица на страданията.Всеки ден от тази седмица се нарича велик. Почиства се душата, почистват се и домовете за Възкресението. На Велики Четвъртък се боядисват яйца и се правят курабии.На Разпети петък е времето за душевно пречистване. В този ден не се работи. Страстната седмица е последната седмица на Великия пост. Тази седмица завършва с Великден.

Празник е, събира се семейството, приготвя се празнична трапеза ходи се на гости. Традиционно на трапезата се слагат боядисани великденски яйца, обредни хлябове, курабии, печено агне, агнешка дроб-сърма, зелена салата.

На Великден три дни е имало хора.

Опеченото ритулно агне се носило в центъра на площада където имало поставени белязани камъни, всеки стопанин поставял агнето на своя камък. Свещенника минавал и опявал печениците, дарували го с едната плешка на агнето …

Традиция за Гергьовден е на трапезата да има агнешко месо, агнешка дроб сърма, баница, пресен чесън, прясно сирене.

Ходи се на гости при Кръстника с дарове, просфоросана питка и плешка от агнето.

Лятото встъпвало в правата си, бързо ставало горещо, природата цъфтяла и раждала, наближавала жътва.

През лятото при голяма суша се правил курбан за дъжд на Франкови дървета, по дърветата окачали конци ритуално с молба за дъжд. На следващият ден се организирал обичая Пеперуда. Пеперудата носила бакърче с мълчана вода, здравец и паричка. Щом влезали в двора на къщата групата запявала специална за случая песен, а пеперудата играела и подскачала, докато домакинята не я полеела с вода, поливали се и момите от групата за дъжд и берекет.

Успение на Пресвета Богородица, Успение Богородично или Голяма Богородица е един от най-големите християнски празници, честван в средата на месец август. Почитан и уважаван празник от Хлябовци, ходи се на черква и се прави курбан.

Привечер през лятото по махали се правили традиционни летни седянки. Около огъна момите и жените си вършели домашна работа шиели, предяли, пеели песни, разказвали си новини и закачки, ергените също обикаляли наоколо и оглеждали момите.

Така неусетно идвал и Димитровден. Традиционно било прието празника Димитровден като край на активния земеделски цикъл и с приближаващата зима.

Хлябово е село в планината, Тук Бог дал и земя и вода и работни хора. Хората работили, произвеждали, преживявали с труд и благослов.

Основно за прехраната се произвеждало зърно, пшеница, капладжа/лимец, ечемик, овес, ръж.

Добитото зърно се обработвало и прибирало за консумация в къщи и за фураж.

По Голямата река /така наричали преди р.Соколица/имало няколко воденици/караджейки Щерьовата, Банкеровата, Иван Доньовата, Влайковата на Двата моста които смилали зърното.

По къщите си имали хромели за мелене на булгур и за брашно в малки количества.

Всяка къща си имала пещ за хляб и различни печива, известен в района е Хлябовският хляб в подница.

На една от водениците имало приспособление за сортиране на смляното зърно на ярма и два вида брашно, типово и бяло.

От брашното правили различни вкусотии през годината: баници, питки, катми, гюзлеми, палачинки, мекици, трахана, юфка, саралии, тиквеници и други благини.

След жътвата на ечемика сеели сусам за втора реколта, сусама се използвал за направата на шарлан и за храна.

Покрай селските дерета, р.Соколица и дворовете които имали кладенци и се отглеждали зеленчуци предимно домати/френк, малко пипер и зеле, отглеждал се много фасул-бакла и бял боб.

От плодните дръвчета имало бадеми, орехи, сливи/джанка – дзардзали, летни ябълки, череши, по единични дървета в дворовете се гледали ябълки, круши, мушмули, черници. Плодовете и зеленчуци се правили на ошав.

Където е имало възможност садили и отглеждали вкусни сладки дини и пъпеши.

Гледали и черници с които изхранвали копринени буби.

Около селото се оглеждали хубави лозя предимно директен сорт алжирка и нейната разновидност зайбер и се правило добро вино.

В тръвни се гледали пчели от който добивали мед.

Отглеждало се и захарна тръстика, в селото имало магани за петмез от захарна тръстика в които е изварял сладкия петмез, след това правили разкошен рачел с тикви и много плодове.

Отглежда ли се много животни, основно овце, кози, птици и прасета, по малко крави и волове, за работа се отглеждали много магарета, мулета и коне.

Животинската продукция се консумирала, обработвала, приготвяла и се съхранявала: слагали месо и сланина с едра сол в сандъчета, като деликтес било варен свински бут или ребра в зелева чорба и изсушени, правили наденици и луканки, дядо, баба, пуска от прасето е деликатес подобен на бабека което представлява напълнен свински пикочен мехур с едро кълцано свинско месо. Тя е доста солен продукт, именно солта "изпича" суровото месо и го "държи". Другите подправки са по малко черен пипер, кимион и евентуално сладък червен пипер. Правили още саздърма, пастърма, рибици и други вкуснотии.

За временно съхраняване на месото го пущали в кладенеца на хладина.

Млякото се преработвало и консумирало като кисело мляко, различни видове сирена, тулумско сирене, катък, извара, масло.

Всичко произведено и преработено оформяло хлябовската кулинарна вкусна енциклопедия, една магия от вкусове, за всекиго по нещо.

Всичкото разказано до тук е било гарнирано с весела музика която свирила всяка недела на хорището, ималогайдаджии: Желязко Масуря, Стоян Тодоров, известни кавалджии имало от род Каишеви, кавалджия бил Щерю Кюмюра, от род Палушеви имало известни гайдари и кавалджии, на гадулка свирил Янко Парясника, имало тъпанджии един чуден народен оркестър.

А младите, работили и се веселели, играели и пеели, задявали и се задомявали, навлизали в руслото на живота.

Децата пък след работа, когато нямало работа а работа винаги имало, все пак играели на воля, измисляли си игри, научавали игри, борили се, удряли се, бягали, скачали, пеели песни, пускали хвърчила, къпали се, ловили риба, тичали на воля, детството си е тяхно: играели чилик, дзвинка – хокей на трева, гонили парцалената топка, гачка, суканки, ластик, Кале.

На края да споменем и една особено ценна малка група хора които помагали при болест, чекръкчии като дядо Динчо Желев, Минчо Шенанов, Колю Шенанов, Колю Великов, баба Писарка помагали и на хора и на животни, имало баячки, гледачки, лечители билкари: баба Елка Дечкина,баба Ивана Бобчева била голяма лечителка, имало баби акушерки.

Свещениците били връзката с Бога а учителите със знанието.

Това е приказката за село Хлябово, красива приказка сътворена от много души, създали и завещали традиции, обичаи и ритуали, много емоции и красота във Времето.

Разказаното Уважеми не е приказка, това е пътечка от Светлина създадена от души.

Души които светвали, създавали, творили, завещали, отминали, но завещали светлина.

Ние ще съумеем ли да опазим тази светлина за да има посока и път из безкрая на Времето.

Генератора Време се движи безкрайно с моментна заложена, произведена и отминала енергия, това е вечния генератор на Времето.

Вие сте съхранили енергия, Вие създавате енергия, Вие оставате енергия за следващите … за тях …Благодарим Ви!